Читать «Игра на духове» онлайн - страница 46

- Господин Тейър?

Той вдигна очи. На вратата на офиса стоеше Ерик Лувиш, един от по-добрите му продавачи.

- Какво има?

- Сещате ли се за онова повредено диванче „Аштън“? Хванал съм един клиент, но не дава повече от сто и петдесет.

Тейър знаеше за какво говори. Познаваше наизуст стоката си.

- За петното ли мрънка?

Беше гадно леке от масло.

- Да. Ако можете да...

- Да го взимат.

Лувиш се поолюля на място. Диванът струваше 399 долара като нов, а ако бъдеше поставен в ъгъл, така че гърбът и дясната страна да не се виждат, петното щеше да се скрие. Клиентът имаше още петдесет долара в себе си и ако шефът излезеше, за да пусне магията си, щеше да ги даде. Петдесет кинта за пет минути. Освен това щеше да помогне на Лувиш, който се гонеше с Алис Войчих за допълнителния бонус, който Тейър всеки месец даваше на търговеца с най-много продажби. Алис Войчих беше наточена като кукла Барби, което ѝ даваше предимство още на старта, но беше и достатъчно умна, за да закопчае едно копче повече на ризата си, когато преговаря с двойки.

- Сигурен ли сте?

- Да. Не мога да се занимавам с това сега. Пиши го като двеста долара в листа си и само отбележи разликата. Аз ще го взема предвид в края на месеца.

Лувиш сви рамене. Не беше в стила на шефа да седи залепен за стола си. Може да не беше същият като баща си, но все пак във вените му течеше кръвта на Тейър.

- Би ли затворил вратата след себе си? - добави Тейър. - Трябва ми малко тишина и спокойствие, докато свърша тази работа.

Той махна към фактурите на бюрото си, въпреки че можеше да ги провери и насън. Лувиш кимна и излезе, като дръпна вратата след себе си. Тази врата почти никога не се затваряше, но когато се налагаше, служителите знаеха, че не бива да безпокоят шефа. Луис се върна в склада, успя да спазари сто седемдесет и пет в името на честта си и попълни документите, преди да подхвърли на Алис Войчих, че господин Тейър може би се разболява от нещо.

Тейър затвори очи за миг в офиса. Главата го болеше и усещаше онова познато, неприятно изтръпване в крайниците. То така и не беше изчезнало докрай след събуждането през нощта. Усещаше пръстите на ръцете и краката си подути, а обувките му стягаха.

Когато отвори очи, бяха минали двайсет минути, а през стъклото на вратата го гледаше Алис Войчих, вдигнала ръка като че ли несигурна дали да рискува да почука. А може би вече беше почукала, но той не я бе чул, защото беше заспал.

Всъщност обаче не беше заспал. Очите му бяха затворени и съзнанието му -изключено, но в дясната си ръка държеше молив, а в лявата - обърната наопаки фактура. Върху нея беше нарисувал серия от лица, всичките в профил, със сплеснати носове и брадички. Никога не беше рисувал толкова добри портрети. В тях имаше нещо елегантно и неземно, въпреки грозотата на основната фигура.