Читать «Игра на духове» онлайн - страница 36
Джон Коннолли
Тя се взря във фасетните му очи. Късите му антенки потрепнаха. Настойчивите, хаотични гласове в съзнанието ѝ заглъхнаха. Остана само движението на крилцата на насекомото. Вече го чуваше.
- Кой си ти? - попита Мей. - Защо си тук?
Крилцата започнаха да се движат още по-бавно. „Ще падне - помисли си тя. -Не може да се задържи във въздуха. Трябва да падне да умре.“
Един мъж се качваше по стълбите, докато същият мъж слизаше по стълбите: два мига се сляха в едно. Той не бе като другите. Приличаше на бледо петно, на мъглива фигура в мрака, на призрачен дух.
Духът на стълбите държеше нож в ръка. От върха на острието капеше лепкава нишка, която оставяше следа по млечнобелия килим.
„Защо не ми е студено?“
Насекомото замръзна.
Кръвта обагри в червено възглавницата на леглото ѝ, което някога бе делила със съпруга си. Сърцето на Мей изтуптя за последно и дъхът ѝ напусна тялото. Синът ѝ я дърпаше за ръкава и хлипаше.
- Остани, мамо. Остани.
- Върви при нея - каза мъжът отзад и Алекс почувства страшно пробождане в гърба си, което прониза сърцето му.
18.
Паркър потегли за Провидънс рано сутринта. Заигра се с идеята преди това да се отбие да види Сам, защото още нямаше да е тръгнала за училище, но после реши, че колкото и да му е трудно, по-добре да остави нещата, както си бяха. Двамата с Франк се бяха разделили в сравнително добри отношения, поне според техните стандарти, и колкото повече време дадеше на Рейчъл да се успокои, толкова по-добре. Ала докато подминаваше най-близката отбивка към дома на Улф, усети как нещо го дърпа, така че си пусна радиото, за да се разсее.
През нощта пътищата бяха почистени, но във въздуха се мержелееше познатата лека мъгла от студа: не толкова плътна, че да пречи на видимостта, но достатъчна, за да придаде нереален оттенък на нещата. Паркър имаше чувството, че светът на сенките, който сякаш се бе проявил вечерта с Рос, бавно настъпваше и поглъщаше всичко, до което се докосне, размивайки очертанията на този свят. Той спря радиото и продължи да шофира в тишина, като че ли така можеше по-добре да се настрои към каданса на трансформацията.
На около час от Бърлингтън Рос позвъни на мобилния му телефон. Искаше да разбере как напредва работата. Паркър отвърна, че е на път към Провидънс, което, изглежда, не впечатли агента, който би се зарадвал повече да чуе, че той не само вече е там, но и е прекарал известно време в града.
- Какво прави досега? - попита той.
- Моите уважения, но не е твоя работа.
- „Моите уважения“ е от онези изрази, които обикновено значат обратното.
- Честна дума, не знаех.
Рос предпочете да не захапва стръвта.
- Наех те да свършиш определена работа.
- Което и правя, освен че живея.
- Тогава, моите уважения, но балансът ти между работата и живота може би е нарушен.
Паркър се опита да му разясни разликата между самостоятелните индивиди и онези, финансирани от бюджета, но Рос прекъсна разговора. Почуди се дали не е трябвало да го осведоми, че Ейнджъл и Луис също ще бъдат в Провидънс на негови разноски. По-добре, че не го направи, реши той след кратък размисъл. Това само би притеснило Рос, което беше крайно нежелателно. Бездруго изглеждаше достатъчно притеснен. За човек, чийто живот изглеждаше доста тъжен и безличен, Еклънд успяваше доста за разтревожи специален агент Рос.
