Читать «Игра на духове» онлайн - страница 35

Това бяха Братята.

Тоби Тейър се събуди в леглото си в Грийнсбърг, Пенсилвания. Жена му тихичко похъркваше до него. Часовникът показваше 11:37. Главата му пулсираше.

- Спри - каза той в мрака на избледняващия образ на жената, която премина оттам. - Те те чакат.

17.

Мей Маккинън не се обърна. Не се върна в стаята си, където я чакаше синът ѝ, за да се обади в полицията. Присъствието в дневната я зовеше едновременно нямо и със стотици гласове - чужда и някак позната дисонантна хармония, като чута някога песен, която се вплита в историята на човека и намира ехо в стари мелодии, тайна конфигурация, която тъкмо се разкрива.

Крачка, още една крачка: топлина в студа, струйки влага по дървото и стените.

Неистов плач.

В дневната стоеше мъж с голо теме, оградено с обръча от червена коса, която висеше като замръзнала папрат върху яката на ризата му. Брадата му, от която се виждаше само горната устна, правеше възрастта му неопределима. Носеше тъмен елек, панталон и сако, но все от различни костюми. Въпреки мъждивата светлина личеше, че не си подхождат. Бузите му бяха зачервени, устните - пълни, но профилът му беше сплеснат, така че можеше да бъде спуснат конец за отвес от челото му, който да докосва върха на носа и брадичката му, но пак да виси свободно. Мъжът разглеждаше снимката на Майк, Мей и Алекс в сребърната рамка върху камината и цъкаше ритмично с език, издавайки звук като тиктакане на стар часовник.

Цък-цък-цък.

Мей се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излезе нито дума.

Цък-цък-цък.

Усети някаква тежест, която я докосна по гърба. Обърна се и видя млада жена, потопила пръсти в купата с потпури на малката масичка. Непознатата вдигна ръка и през пръстите ѝ се поръсиха парченца сушени цитруси и канела. Тя допря дланта до носа си и я подуши. Червеникавата ѝ коса беше сплетена на плитка, която висеше над лявото ѝ рамо. С лявата си ръка си играеше с нея, а с дясната отново бръкна в купата. Подобно на по-възрастния мъж до камината и нейният профил беше сплеснат и като че ли не забелязваше присъствието на Мей.

Появиха се още фигури на мъже и жени в кухнята и трапезарията. Стори ѝ се, че е зърнала някои от тях в гората. Пипаха нещата ѝ: душеха, вкусваха, галеха.

Чупеха.

Мей възвърна гласа си.

- Спрете! - каза тя. - Това не са ваши неща!

Изведнъж всяко движение замря. Гласовете в главата ѝ замлъкнаха. Мъжът до камината, все така приведен над снимката, спря да цъка с език. Дори прашинките замръзнаха посред танца си в едва доловимото течение. Единственото движещо се нещо остана малка зимна педомерка, която махаше толкова бавно с крила, че Мей можеше да ги проследи с очи, като вдишва с движението им нагоре и издишва при спускането им надолу. Насекомото се приближи бавно до нея и зависна пред очите ѝ. Тялото му беше кафяво и бежово, което преливаше в червено на предните крилца и сиво на задните, а връхчетата им бяха оцветени в жълто. Мъжки екземпляр; женските не можеха да летят и даже нямаха крила. Мей знаеше, че това е инвазивен вид, който може да опустоши цяла овощна градина, и не страдаше от угризения да ги убива.