Читать «Игра на дама» онлайн - страница 311

— Остави ме да говоря, Ману.

— По-добре недей. Защо?

— Първо дойде старецът с гълъба и тогава слязохме в мазето. Орасио говореше през цялото време за спускането, за тези дупки, които го тревожат. Беше отчаян, Ману, беше страшно човек да гледа колко спокоен изглежда, а междувременно… Слязохме с асансьора и той отиде да затвори една от хладилните камери, беше толкова ужасно.

— Значи ти слезе — каза Травълър. — Добре.

— Беше различно — каза Талита. — Не беше като слизане. Говорехме, но имах чувството, че Орасио сякаш е на друго място и говори на друга, на някаква удавница например. Това ми хрумва сега, той все още не беше казал, че Мага се е удавила в реката.

— Изобщо не се е давила — каза Травълър. — Така мисля, макар да приемам, че нямам ни най-малка представа. Достатъчно е човек да познава Орасио.

— Мисли, че е мъртва, Ману, и в същото време я усеща близо до себе си и тази нощ това бях аз. Каза ми също, че я видял на кораба и под моста на булевард „Сан Мартин“… Не го казва, като че ли говори за халюцинация, но не иска и да му вярваш. Просто го казва и е истина, това е нещо, което е там. Когато затвори хладилната камера, аз се уплаших и му казах не помня какво, той се загледа в мен, но гледаше другата. Аз не съм ничие зомби, Ману, не искам да бъда ничие зомби.

Травълър прокара ръка по косата й, но Талита нетърпеливо го отблъсна. Беше седнала в леглото и той усещаше, че трепери. При тази жега да трепери. Каза му, че Орасио я целунал, и се опита да обясни целувката, и понеже не намираше думи, докосваше Травълър в мрака, ръцете й падаха като парцали върху лицето му, върху ръцете му, плъзгаха се по гърдите му, опираха се на коленете му и от всичко това се раждаше обяснение, което Травълър не бе в състояние да отхвърли, зараза, която идваше отвън, някъде от дълбините или висините, или откъдето и да е другаде, извън тази нощ и тази стая, зараза, която чрез Талита на свой ред обсебваше него, сричане, подобно на непреводимо известие, подозрението, че се намира пред нещо, което можеше да е известие, но гласът, който го изричаше, бе пресеклив и когато съобщаваше известието, го правеше на някакъв неразбираем език, и все пак беше единственото необходимо нещо тук, подръка, изискваше да бъде разпознато и прието, съпротивляваше се в битката си с някаква пореста стена от дим и корк, беше неуловимо и се предлагаше голо в ръцете му като вода, която изтича заедно със сълзите.

„Закостенялата кора на мозъка“, успя да си помисли Травълър. Чуваше смътно, че страхът, че Орасио, че асансьорът, че гълъбът — някаква осъществяваща комуникация система отново полека завладяваше слуха му. Значи горкият нещастник се боял, че той ще го убие, беше си за смях.

— Така ли ти каза? Трудно е да се повярва, знаеш колко е горд.

— Това е друго — каза Талита, взе му цигарата и дръпна жадно като в нямото кино. — Мисля, че страхът, който изпитва, е сякаш последно убежище, парапет, за който са се вкопчили ръцете му, преди да се хвърли. Толкова е доволен, че тази нощ го е страх, знам, че всъщност е доволен.