Читать «Игра на дама» онлайн - страница 18

— Какво разбираш под сноб? — запита Оливейра по-заинтригуван.

— Ами — каза Мага, като наведе глава с вида на човек, който предчувства, че ще изрече идиотщина — аз заминах с трета класа, но мисля, че ако бях заминала с втора, Лусиана щеше да дойде да ме изпрати.

— Най-доброто определение, което съм чувал някога — каза Оливейра.

— Освен това там беше и Рокамадур.

Така Оливейра научи за съществуването на Рокамадур, който в Монтевидео се казвал скромно Карлос Франсиско. Мага не изглеждаше склонна да съобщава твърде много подробности за произхода на Рокамадур, освен че била отказала да направи аборт, а сега започвала да съжалява за това.

— Но в крайна сметка не съжалявам, проблемът е как ще живея. Мадам Ирен ми иска много, трябва да вземам и уроци по пеене, всичко това струва пари.

Мага не знаеше много добре защо е дошла в Париж, и Оливейра постепенно си даде сметка, че при едно леко объркване с билетите, туристическите агенции и визите тя би могла да се окаже както в Сингапур, така и в Кейптаун, единственото важно нещо било да се махне от Монтевидео, да застане лице в лице с онова, което тя скромно наричаше „живота“. Голямото предимство на Париж беше, че тя знаеше доста добре френски (more Питман) и че там можеха да се видят най-добрите картини, най-добрите филми, Kultur-ата в най-пресветлите й форми. Тази картина разнежваше Оливейра (макар че Рокамадур, незнайно защо, се оказа една доста неприятна добавка) и той си мислеше за някои от бляскавите си приятелки в Буенос Айрес, неспособни да отидат по-далеч от Мар дел Плата въпреки метафизичните си щения за планетарен опит. А тази сополана, на всичкото отгоре с дете на ръце, се качва в трета класа на някакъв кораб и отива да учи пеене в Париж без петак в джоба. И не стига това, ами вече го учи как да гледа и да вижда, учи го, без да подозира, само като се спре внезапно насред улицата, за да проучи някой безистен, в който няма нищо, но от другата му страна се забелязва нещо зеленикаво, някакъв отблясък, и тогава тя се промъква незабелязано, за да не разгневи портиерката, и наднича към голям двор, където понякога има стара статуя или покрит с бръшлян кладенец, или няма нищо, само изтъркана настилка от кръгли павета, зеленясали стени, табелка на часовникар, някакъв старец на сянка в един ъгъл, и котките, винаги неизбежните minouche мац-пис-пис мяу-мяу kitten kat chat cat gatto, сиви и бели, и черни, наизлезли от шахтите, господари на времето и на топлия плочник, неизменни приятели на Мага, която знаеше как точно да ги погъделичка по коремчето и им говореше на език едновременно глупав и загадъчен, определяше им срещи в някакъв уговорен час, съветваше ги и ги предупреждаваше. Когато вървеше с Мага, Оливейра неочаквано се удивляваше; изобщо нямаше смисъл да се дразни, че на Мага почти винаги й се обръщаха чашите бира, че измъкваше крак изпод масата колкото да се спъне в него келнерът и да започне да ругае; беше щастлив, въпреки че през цялото време се ядосваше на нейния начин да прави нещата не както трябва, на това, че тя решително игнорираше големите цифри в сметката, но пък изпадаше в захлас от завъртулката на някаква скромна тройка или спираше насред улицата (черното рено заковаваше на два метра, а шофьорът подаваше глава през прозореца и псуваше с пикардийски акцент), спираше, все едно че няма нищо нередно, за да улови — насред улицата — гледката, която се откриваше към Пантеона в далечината, винаги много по-добра от гледката от тротоара. И други от този род.