Читать «Игра на дама» онлайн - страница 12

Не искам да пиша за Рокамадур, поне не днес, по-скоро изпитвам нужда да се доближа повече до себе си, да оставя да падне всичко, което ме отделя от центъра. Накрая винаги споменавам центъра, без ни най-малка гаранция, че знам какво казвам, отстъпвам пред лесната уловка на геометрията, с която нашият западен живот претендира да постигне ред: Ос, център, смисъл на съществуването, Омфалос — все имена на индоевропейската носталгия. Дори това съществуване, което понякога се опитвам да опиша, този Париж, из който се нося като изсъхнал лист, нямаше да бъдат видими, ако зад тях не пулсираше копнежът по Оста, по повторната среща със същността. Колко думи, колко термини за все същото объркване. От време на време се убеждавам, че глупостта се нарича триъгълник, а осем по осем е лудост или куче. Прегърнал Мага — мъглявина с конкретни очертания, мисля, че има еднакъв смисъл да направя фигурка от мекото на хляба, да напиша романа, който никога няма да напиша, или да защитя с живота си спасителните за народите идеи. Махалото за миг се връща обратно и аз отново се потапям в успокояващите категории — незначителна фигурка, трансцендентен роман, героична смърт. Подреждам ги в редица от по-малкото към по-голямото — фигурка, роман, героизъм. Мисля за йерархиите на ценностите, изследвани толкова добре от Ортега, от Шелер — естетическото, етическото, религиозното. Религиозното, етическото, естетическото. Етическото, религиозното, естетическото. Фигурката, романът. Смъртта, фигурката. Езикът на Мага ме гьделичка. Рокамадур, етиката, фигурката, Мага. Езикът, гъделът, етиката.