Читать «Иглика» онлайн - страница 3

Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо и изчезна.

Иглика изгуби посоката му и на сърцето й етана тъжно. Наоколо като че ли съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно настанала тишина и от тайната си, която откри на малката калинчица, изгледа плахо около себе си и се залови за венеца.

Но ето че стадото се разбяга, малкото звънче тревожно зазвънтя. Из храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.

— Добър ден, момиче!

Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.

Горският седна близко до нея, взе недовършения венец и почна да го разглежда.

— Защо го не доплетеш?

— Дай ми го! — дръпна го из ръцете му тя.

— На ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.

— То не се знае — отговори троснато Иглика. И отведнаж я хвана яд на тоя мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова добър, и й стана жално.

— Къде е дядо Мартин? — попита тя внезапно.

— Преместиха го.

— Колко беше добър той!… И какви шарени хурки знаеше да прави!

— Добър! Разбира се… Може ли да бъде лош такъв стар човек като него? Той нямаше нито един зъб в главата си. А виж моите!

Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:

— Да искам, мога да те изям. — Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя скочи и се изправи.

Настана неприятно мълчание.

— Какво се замисли? — попита горският. — Седни си увий венеца.

Иглика се повайка малко, после събра цветята, кои-то бяха се пръснали по тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.

— Като се сърдиш, по-хубава си — каза горският. Иглика пак не отговори.

Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли в скута й.

Иглика го взе и сърдито го захвърли. Стражарят й хвърли още едно.

— Какъв си! — каза тя и не можа да се сдържи да не се засмее.

Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си отвори устата и си подаде главата напред.

— Хвърли ми го в устата.

Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.

— Видя ли!

— Отвори си устата, да видиш аз как ще улуча — каза горският.

Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете се увлече в играта. Тя си отвори устата.

Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като разцъфтяла роза уста.

Иглика го схруска със смях.

Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея, една по една, и да я загражда.

— Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.

— Остави врата, че не мога да изляза, ей! — каза весело Иглика, като го гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината, която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави ду-ми! Тя го гледаше като насъне, боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи всичко, каквото иска.