Читать «Иглика» онлайн

Елин Пелин

Иглика

Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек по баира, сладко чоплеше младата трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и блееше. Весело звънче кротко и равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече из свежия въздух, пропит от светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше широки и топли вълни върху ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот, трескав и бръз, който кипеше и обновяваше всичко на-около.

Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между стадото, предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на време подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си:

— Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната си!

— Мъркушке, ще те ударя!

Някои от овците смирено идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си муцуики и я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха утеха за своята дълбока, мълчалива и вечна тъга.

Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше трохи, даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше:

— Хайде, хайде, махнете се, че ще искат и другите.

Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха с наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.

На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата пастирка захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице, свежо и невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки, сини очи, весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.

Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им нещо и си пееше.

Изведнаж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и тревожно задрънка.

Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза, и загледа наоколо плахо, като сърна, която е усетила ловците.

Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и изпотен от умора.

— Добър ден, моме! — каза той със силен и бодър глас, като я видя на камъка.

Иглика се уплаши и засрами. Тоя непознат стражар тя виждаше вече два пъти из гората. Преди него тук вардеше дядо Мартин, когото Иглика познаваше добре. Той беше стар, добър, нисък и слаб. Никак не приличаше на тоя млад, едър, висок човек с черни, големи мустаци, с очи, светещи като на горски звяр.

Тя слезе от камъка, шъкна на овците и тръгна след тях, като бързаше да избегне от тоя човек, от когото и тя сама не знаеше защо се толкова уплаши.

— Къде забърза? Виж, забрави си цветето — обърна се към нея той като към дете и й подаде китката.

— Хубави цветя си набрала!

Стражарят извади една голяма шарена кърпа и почна да трие потта от лицето си, като говореше:

— Не познавам още мястото, изгубих пътеката, та си изподрах дрехите из храсталака… Тю, че горещина!

Иглика забрави да си отиде и стоеше пред него като прикована, слушаше го, гледаше го как се изтрива и как при всяко натискане на кърпата лицето му побеляваше като книга и после ставаше червено като изгорено.

— Чие си момиче? — попита я изведнаж той.

— На Никола воденичаря.