Читать «И да расте островът» онлайн

Александър Карапанчев

И да расте островът

Днес в малка България излизат много книги, написани от майстори или калфи на въображението. Сериите, поредиците, библиотеките за този жанр се роят като пчелно семейство напролет и трудно могат да се обозрат наведнъж. Тук са „Фантастика и фентъзи“, „SF трилър“, „Избрана световна фантастика“, „Меч и магия“, „Галактика“, „Вселена“… Ала какво се оказва? Сред цялата тая изобилна пъстрота за българския автор почти няма място! Той или се скрива под англоезичен псевдоним, или колекционира обещания (които с годините „брадясват“), или просто захвърля мантията на мечтите и облича нещо по-практично в условията на преводния бум.

„Как така?“ — отново ще попита Радичковата жаба. Ето един особено сложен въпрос, с който сега аз няма да се боря. Моята цел е доста по-скромна: с няколко думи да обясня защо създаваме първата у нас специализирана поредица за родна фантастика.

Най-напред ще се позова на традицията, завещана ни от предишното издателство „Аргус“. Нека вметна, че то е наречено на зоркия великан от старогръцките легенди и е съществувало само през тъй далечната 1922 година. Но макар да има кратък живот, историците го водят като първото в България, посветило се изцяло на нашия любим жанр. Във време, когато Рей Бредбъри и маестро Азимов са ходели прави под масата, именно то пуска първите сборници от отечествени фантасти — „Синята хризантема“ на Светослав Минков и „Смърт“ от Владимир Полянов. Мисля, че сенките на току-що споменатите класици (работили активно за „Аргус“ в разни посоки!) ни задължават да продължим тяхното откривателско дело.

По-нататък се сещам за издателския ни девиз, който гласи: „Повече от един поглед“. И това не е случайно нагласено послание, защото старогръцкият гигант Аргус е въоръжен с много очи и може да прави особено широк подбор. Влизайки в неговата роля, ние искаме да поднасяме хубава литература от различни континенти, времена, направления. Да представяме — е, не точно на олимпийския принцип — както късите, ударни форми на прозата, така и по-обемните, закръглящи се понякога в бляскави саги… Да, има доста празнини за запълване при популяризацията на жанра, но комай от най-голямо наваксване се нуждае съвременната българска фантастика. Тя не се омърси през тоталитарните години и днес заслужава по-добра участ: да се издава, за да съществува, и да се чете, за да стопля, да обогатява нашите читателски светове.

А сега нека продължа с малък любопитен цитат. „Ние бързо се преситихме от бума на преводната книжнина и през 1994–1995 г. се забеляза ренесанс на руската НФ. Откроиха се множество силни, талантливи автори, които пишат не по-лошо от американските…“

Тази информация идва от известния московски критик и библиограф Евгений Харитонов. Макар тук да сме далеч от подобно възраждане, това не значи, че не трябва да работим сърцато за него. Изниква и друг въпрос: с какво бихме могли ние, българите, да бъдем интересни на чужбинските издатели и фенове? Можем ли да се хвалим навън, че — да предположим — сме пуснали пълните събрани съчинения на Хайнлайн или пък последната, още топла книга на Майкъл Муркок? И нима американците ще ни напишат, отпечатат, разпространят българските фантастики? В случая, струва ми се, отговорът е кратък по войнишки: „Съвсем не!“