Читать «Зовът на звездите» онлайн - страница 2

Докато бях в колежа, баща ми бе сравнително спокоен. Моята подготовка би била ценна каквато и професия да изберех по-късно в живота, така че той не можеше да се оплаче, макар понякога да мърмореше, че харча пари за книги и списания по астронавтика. Успехът ми в колежа беше добър и това, естествено, го радваше. Може би той не съзнаваше, че и този детайл също щеше да ми помогне да следвам своя път.

През цялата последна година на колежа избягвах да говоря за плановете си. Дори си давах вид (за което сега се упреквам), че съм изоставил мечтите си да отивам в Космоса. Без да кажа някому, подадох документите си за Астронавтическия технически институт и щом се дипломирах, веднага бях приет.

Бурята се разрази, когато в пощенската ни кутия се появи продълговатият син плик с щемпел на института по астронавтика. Бях обвинен в измама и неблагодарност и мисля, че никога няма да простя на баща си, задето помрачи радостта ми от избора на най-изключителното и най-очарователното чиракуване, което е виждал светът.

Напускането беше истинско изпитание. Ако не беше уважението към майка ми, мисля че нямаше да си идвам у дома по-често от един път в годината. А и когато си идвах, бързах да напусна бащиния си дом час по-скоро. Надявах се, че с напредване на моята подготовка баща ми ще се успокои и ще приеме неизбежното. Но това не стана никога.

След това дойде тягостната, тежка раздяла на космодрума с проливен дъжд от оловното небе и плющене на водните струи по гладките стени на кораба, очакващ нетърпеливо да се зарее във вечната слънчева светлина, където бурите не могат да достигнат. Сега зная какво е струвало на баща ми да гледа машината, станала му омразна, защото отнасяше единствения му син. Днес разбирам много неща, но тогава те ни бяха непонятни.

Когато се разделяхме при кораба, той е знаел, че повече няма да ме види. Старата му упорита гордост го възпираше да ми каже единствените думи, способни да ме задържат. Знаех, че е болен, но колко — това той не каза никому. То беше единственото оръжие, което той не използува срещу мен и аз му отдавам дължимото за това.

Дали щях да остана, ако знаех? Много по-безполезно е да разсъждаваш за непроменимото минало, отколкото за бъдещето. Единственото, което мога да кажа сега е, че се радвам, задето никога не ми се наложи да правя избор. Той ме остави за замина. Сложи оръжие пред амбицията ми, а малко по-късно и пред Смъртта.

И тъй, аз казах сбогом на Земята и на баща си. Той ме обичаше, но не знаеше как да го изрази. Сега лежи там, на планетата, която мога да покрия с ръката си. Колко странно е да си помисли, че измежду неизброимите милиарди човешки същества, чията кръв тече във вените ми, аз съм първият, който напусна завинаги своя естествен свят…

Новият ден начева над Азия. Тънката черта на пожара огражда източния ръб на Земята. Скоро ще прерастне в пламтящ полумесец, когато Слънцето се надигне над Тихия океан. Сега Европа се готви за сън, освен гуляйджиите, които ще останат, за да посрещнат зората.