Читать «Зовът на звездите» онлайн

Артър Кларк

Зовът на звездите

Там долу на Земята двадесетият век си отива. Докато гледам затъмнената страна на кълбото, закриващо звездите, мога да видя светлината на стотици заспали градове. Има моменти, когато бих искал да бъда между вълнуващите се и леещи тълпи на Лондон, Кейптаун, Рим, Париж, Берлин, Мадрид… Да, мога да ги обгърна всичките само с един поглед — блещукащи като светулки на фона на затъмнената планета. Сега линията на нощта разсича Европа: в Източното Средиземно море пулсира малка ярка звезда, защото някой увеселителен кораб насочва прожектора си към небето. Мисля си, че той съзнателно търси нас; през последните няколко минути светлинните сигнали бяха равномерни и поразително силни. След малко ще се обадя в Центъра за свръзка, ще разбера кой е корабът и по радиото ще благодаря за поздравите.

Сега потъва в историята, завинаги потъва в потока на времето най-забележителното столетие, което е виждал светът. То започва с издигане на човека във въздуха, по средата видя как бе отключен атомът, а в края завършва с хвърляне на мост към Космоса.

(От пет минути се чудя какво става над Найроби; сега съобразявам, че това е грамадна светлинна диря в небето. Може ракетите с химическо гориво да са излезнали от мода тук, но те все още се използуват масово на Земята, особено нощем.)

Краят на един век и на едно хилядолетие. Какво ли ще ни донесат стоте години, които ще започват с 2 и 0? Планетите, разбира се; само на няколко мили оттук са плуващите в пространството кораби от предстоящата първа експедиция до Марс. От две години наблюдавам как растяха и се събираха отделните парчета по същия начин, както беше построена самата станция от хората, с които работих преди едно поколение.

Като гледам тази малка храбра флотилия, готвеща се да покори безкрайността, мислено се връщам 40 години назад, когато беше изстрелян първият изкуствен спътник на Земята, а Луната изглеждаше безнадеждно далеч. И си спомням — това няма да забравя никога — каква битка води баща ми, за да ме задържи на родната планета.

Малко са средствата, които той не опита. Най-напред беше подигравката.

— Разбира се, могат да го сторят — присмиваше се той, — но какъв е смисълът? Кой ще тръгне в Космоса, докато има толкова много неща за правене на Земята? Човек не би могъл да живее на нито една планета от Слънчевата система. Луната е купчина сгурия, а навсякъде другаде е по-лошо. Тук трябва да живее човек!

Дори тогава (по това време бях на осемнадесет години) успявах да го оплета в логиката си. Спомням си, че му отговарях:

— Откъде знаеш закъде сме предназначени да живеем, татко? Та ние сме били в морето няколко милиарда години, преди да се решим да атакуваме сушата. Сега правим следващия голям скок. Не зная къде ще ни заведе той, но и първата риба, която изпълзяла на брега и започнала да души въздуха, също не е знаела!

Като видя, че не може да ме разубеди, той премина към фин натиск. Говореше за опасностите при космическите полети и за късия активен живот на хората, които имат глупостта да се отдадат на ракетната професия. По това време хората още се плашеха от метеори и космически лъчи. Подобно на „Тук има дракони!“ от старите кадри, върху все още непопълнените небесни карти те бяха митически чудовища. Но не ме уплашиха. Нещо повече — те прибавиха елемент на опасност към мечтите ми.