Читать «Злочестината на господин Хъгинботъм» онлайн - страница 8

— Предполагам — обади се търговецът, като отмяташе назад камшика си и потупваше леко кобилката по хълбока, — не сте виждали стария Хигинботъм, тия един-два дни?

— Ами — отвърна пазачът, — мина оттук малко преди вас, ей оня дето язди там, ако можете да го видите в тъмнината. Бил е на изборите за шериф на Уудфийлд следобед. Обикновено старецът се здрависва и се заприказваме, но сега само кимна, като че ми казва „пиши ми го в сметката“ и замина, защото, където и да ходи, винаги гледа да си е п осем часа у дома.

— И аз така съм чувал — отвърна Доминикъс.

— Никога не съм виждал толкова прежълтял и посърнал човек като стария господин — каза пазачът. — Викам си, тая вечер повече прилича на призрак или на някаква стара мумия, отколкото на човек от плът и кръв.

Търговецът напрегна очи в здрача и едва различи конник далеч напред по пътя към селото. Стори му се, че вижда гърба на господин Хигинботъм, но поради мрака и праха вдиган от копитата на коня, фигурата изглеждаше неясна и безплътна, сякаш очертанията на загадъчния старец бяха едва-едва нахвърлени от сенки и сивкава светлина. Доминикъс потръпна.

„Господин Хигинботъм се връща от оня свят по кимбълтънския път“, помисли си той.

Подръпна юздите и тръгна, като се държеше на едно и също разстояние от сивата сянка на стареца, докато един завой на пътя го скри от погледа. Като стигна завоя, търговецът не видя конника, а се намери в началото на селска улица недалеч от няколко магазина и две кръчми, скупчени около островърхия покрив на общинската сграда. От лявата му страна имаше каменна ограда и порта, които ограничаваха засаден с дървета парцел. Зад нея се виждаше овощна градина, след това ливада и най-отзад — къща. Това бяха владенията на господин Хигинботъм, чиято къща се намираше до стария път, но новото кимбълтънско шосе я бе оставило на заден план. Доминикъс познаваше това място, а кобилката инстинктивно спря — не усети как бе дръпнал юздите.

— Кълна се в душата си, че не мога да отмина тази порта! — каза Доминикъс разтреперан. — Няма да се успокоя, докато не разбера дали старият господин Хигимботън не виси на крушата!

Смъкна се от каруцата, върза юздите на стръката и затича по тревистата пътека между дърветата, като че го гонеше самият дявол. В същия миг селският часовник удари осем и при всеки глух удар Доминикъс усилваше своя бяг, докато накрая различи в средата на пустата градина неясните очертания на съдбовната круша. Един голям клон се протягаше от разкривения дънер над пътеката и хвърляше най-плътната сянка в цялата градина. Но в сянката като че ли се водеше някаква борба!

Търговецът никога не бе претендирал да обладава повече смелост, отколкото бе необходима за мирната му професия, нито можеше да я осъзнае в този ужасен случай. Едно е сигурно обаче — той се впусна напред, прасна с дръжката на камшика един як ирландец и видя, не увиснал на крушата, а разтреперан под нея и с примка на шията, самия стар господин Хигинботъм!

— Господин Хигинботъм — каза Доминикъс развълнувано, — вие сте почтен човек и аз имам доверие на вашата дума. Били ли сте обесен, или не?