Читать «Зла съдба» онлайн - страница 2

— Ангелино! — обърна се уплашено баща й и прекъсна молитвата си.

Тя турна пръста на уста и рече тихо:

— Ще отида да разбера що стана.

— Боже, в тая тъмнина! — едвам проговори старецът с разтреперания си глас.

Ангелина открехна вратата и дълго се ослуша. Ала освен шумът на реката и грозния лай на крайненските псета никой друг глас не се чуваше.

— Ух, дали не изгинаха момчетата — простена старецът и се прекръсти.

— Тате, ако Младен е загинал, аз няма да оставя току-така… Ако съм жена. Ще отмъстя, па каквото ще да стане… Ще грабна пушката и ще тръгна по гората.

— Ами мен кому ще оставиш, дъще… Ето, ти си ми едничка.

Ангелина погледна съкрушения си баща и на душата й стана жално за него.

Тя се върна и седна до прозореца, като сложи пушката на коляното си и се замисли.

Старецът вдигна ръце към бледия образ на божията майка, която състрадателно гледаше из иконостаса, и заправи ниски поклони. По слабо осветената стена заигра грамадната сянка на неговата дребна фигура. Настана дълбока тишина.

Нощта вървеше бавно.

По едно време над селото силно прилаяха псетата, чуха се гърмежи. Грозен човешки вик процепи тишината и за миг всичко се потаи. Старецът погледна дъщеря си и замаяно се хвана за главата.

Ангелина грабна пушката и се изтърси на вратата: Двамата се погледнаха в недоумение.

— Какво ли се случи?

По улицата се чу бърз топот от нозе. Някой бягаше.

Някой похлопа на вратата.

Ангелина запе пушката и попита:

— Кой е?

Към горния край на селото пак изгърмяха пушки.

— Ангелино! — чу се зад вратата гласът на Младен.

Ангелина отвори вратата и се хвърли в обятията на своя годеник.

— Младене, жив ли си? Не ме оставяй самичка… Младене, където идеш ти и аз ще ида…

Младен, почернял от дим, цял в прах, едвам дишаше.

— Какво стана? Младене, оцеляхте ли?… Боже милостиви — говореше развълнувано старецът.

— Цял ден се бихме и едвам се промъкнахме през нощта, рекохме да ги заблудим и да минем на срещната страна, ала ни усетиха над село. Ангелино, прощавай… Трябва да вървя.

Над село се завърза бой, който полека-лека приближаваше. В тъмнината се виждаше огънят на пушките.

— Младене, не оставяй ме! Татко, прощавай! — каза решително Ангелина.

— Просто да ти е, дете мое! Бог да ви пази.

Младен и Ангелина се изгубиха в тъмнината.

Свещеникът се върна и отново падна с плач и молитви пред иконостаса.

Над село цяла нощ се води отчаяна и кървава борба.

Цяла нощ ечеха гърмежите.

Денят, който дойде след тая нощ, завари селото в пламъци и го остави грозно пепелище и гробница, под която почиваха юнашки загинали Младен, Ангелина и много още млади и стари.

Информация за текста

Разказът е публикуван за пръв и единствен път в сп. Македонски преглед, I, бр. 3, юни 1905, с. 17–18, с подпис Елин Пелин. Списанието излиза при близкото участие на македонските дейци от кръга на „българановците“ Хр. Силянов и Ал. Кипров, редактор на неговия литературно-художествен отдел е „българановецът“ Андрей Протич. Наред с Елин Пелин, тук сътрудничат и Ал. Балабанов, Ал. Божинов, Вл. Анастасов — Пепо.

Сканиране, разпознаване и редакция: Ивет Костова, 2008