Читать «Зла съдба» онлайн

Елин Пелин

Зла съдба

Една св. неделя, рано в зори, когато в село Неволниково се понесе ясния звън на камбаната и покани хората на черква, близо в балкана се чуха и зачестиха гърмежи.

Работата се разбра веднага.

Аскера беше сгащил една малка чета, на която през нощта селените бяха пращали храна.

Тревожните гърмежи говореха, че там горе пламти ожесточена и кървава борба.

Почерня хубавият християнски празник. Хората посърнаха и се изплашиха.

Младен, най-личния момък в селото и душа на селския революционен комитет, събра младежите в черковния двор.

— Скоро пушките, братя… Да отидем на помощ!

Младите сърца се разпалиха. Душите пламнаха като барут от тая малка искра, която се чакаше всяка минута. Старият поп Никола, с побеляла като сняг коса, като видя въоръжените младежи, едвам продума:

— Доде ли му времето, братя?

И сълзи бликнаха мз очите му и обляха светлото му старо лице. Той не можеше да говори от вълнение, а само прегръщаше момчетата и като майка ги милваше по главите.

Неговата хубава дъщеря Ангелина беше годеница на Младен. Когато момците тръгнаха и той отиде да се прости с нея, завари я с пушка в ръка.

— Младене, и аз ще дойда!

— Ангелино, недей, пиле, остани при стария си татко.

— Младене, ще дойда!

Тя се увеси на ръката му с молба и плач.

Младен я целуна бързо, откопча се из ръцете й и замина.

След един час гърмежите в планината се усилиха по-страшно!

Чак привечер, когато слънцето вече зайде, гърмежите станаха по-редки и най-после замлъкнаха.

Тъмна нощ падна над широка и злочеста Македония. Мракът зловещо се спусна из намръщените гори на Пирина, дето цял ден ечеше шумът на кървавия бой и занесе в селото страх от тая проклета неизвестност, що се извърши горе. Селото, изплашено и гузно, се смълча в нощта. Нийде светлинка, нийде човешки глас. Само реката дълбоко шуми и стене, сякаш хиляди злочести майки, прегърнати в хладните й вълни, оплакват погиналите си деца. Уплашени псета, усетили кървав дъх, грозно завиха към балкана и нощната тишина стана по-страшна.

Хората се свряха по къщите си, подпряха вратите и настръхнали чакаха да чуят края.

— Боже, какво стана, боже? Вечно ли ще трае над земята тая нощ?

Старият поп Николай стои на колени пред иконостаса и чете горещи молитви за ония, които се биха в планината.

До прозореца седи Ангелина и от час на час поглежда през стъклото в непрогледната нощ.

„Боже, боже, какво стана!“ — мислеше тя и очите й се пълнеха със сълзи.

Нощта минаваше мъчително и бавно. Пред иконостаса слабо мъждееше кандилото и бледата му светлина мило играеше по ликът на божията майка и падаше върху побелялата глава на молещия се свещеник. В глухата стая се чуваше слабо тихия шепот на неговата сърдечна молитва.

— Милостиви боже, запази борците за измъчения народ, запази децата на толкова злочести майки…

— Татко — обърна се към него Ангелина.

Свещеникът, унесен в молитвата си, я не чу.

— Татко — повтори по-силно тя. По бялото й като сняг лице лежеше тъга.

Молещият се старец пак не чу.

Тогава Ангелина стана тихо, взема пушката, която стоеше подпряна до нея, и тръгна на пръсти към вратата.