Читать «Земя на славата» онлайн - страница 95

Над тях тълпата се изправи, за да приветства някакъв удар, и светлите линии по прашната земя се промениха. Юлий мина между последните два стълба, излезе на открито и се сепна от горещия въздух, който беше сякаш прекалено плътен за дишане.

Погледна към арената и присви очи от силния блясък, за да може да види двамата противници, втурнали се един към друг, сякаш изпълняваха някакъв танц. Мечовете им улавяха светлината в блестящи линии. Тълпата се беше изправила и тропаше с крака. Юлий премигна, когато очите му се напълниха с прахоляк, вдигна поглед към талпите, върху които бяха наредени седалките, и усети треперенето на дървото. Надяваше се да издържи тежестта.

Кабера тъкмо увиваше ивица плат около коляното на Домиций. Брут и Октавиан бяха коленичили край тях, напълно забравили за битката на арената. Вдигнаха поглед, когато Юлий се приближи, а Домиций помаха с ръка и се усмихна отпаднало.

— Усещам как всички други ме гледат. Лешояди! — И изохка, когато Кабера стегна превръзката.

— Много ли боли?

Домиций не отговори, но в очите му имаше страх, който разтърси всички.

— Не знам — сопна се Кабера. — Капачката е счупена и нямам представа как е издържала толкова време. Не разбирам как е могъл да ходи. Ставата може би е… кой знае. Ще направя каквото мога.

— Той има нужда от това, Кабера — тихо каза Юлий.

— Какво значение ще има, ако не се бие още веднъж там? — изсумтя старият лечител. — Това не е…

— Не, не става въпрос за това. Той е един от нас. Има път, който да следва — каза Цезар още по-напрегнато.

Кабера се скова и вдигна глава.

— Не знаеш за какво ме молиш, момче. Това, което притежавам, не може да бъде използвано за всяка драскотина или счупена кост. — Той сякаш се смали от изтощение. — Искаш да го изгубя заради прищявка? Трансът е… агония. Не мога да ти обясня. И никога не знам дали помагам аз, или е просто късмет.

Всички мълчаха. Цезар не откъсваше поглед от Кабера. Един от участниците във финалната фаза на турнира се приближи към тях и се изкашля. Юлий се обърна и го погледна — беше един от онези, чиито умения го бяха впечатлили. Лицето му беше с цвят на изсъхнало тиково дърво. От всички участници само той не носеше дадените му доспехи, а предпочиташе лекотата на простата роба.

— Аз съм Саломин — каза мъжът, сякаш очакваше да знаят името му, но когато никой не реагира, сви рамене. — Би се много добре. Ще можеш ли да продължиш?

Домиций се насили да се усмихне.

— Е, ще разберем.

— Трябва да сложиш студен парцал, за да облекчиш подутината, приятелю. Толкова студен, колкото можеш да намериш в тази жега. Надявам се да си готов, ако ни се падне да се бием един срещу друг. Не бих искал да победя ранен мъж.

— Ще съм готов — отвърна Домиций.

Саломин се поклони и се отдалечи, а Домиций погледна коляното си и каза:

— С мене е свършено, ако не мога повече да ходя. — Гласът му беше почти шепот.

Кабера внимателно заразтрива ставата. Лицето му беше сериозно. Тишината продължи сякаш безкрайно. Капка пот се стече по челото на стария мъж и увисна на върха на носа му.