Читать «Земя на славата» онлайн - страница 94

Севернякът докосна горещата влага по шията си, после погледна кървавите си пръсти. На лицето му се изписа мрачно отчаяние. После той кимна на Домиций и двамата застанаха на първоначалните си места.

— Трябва да превържеш това коляно, приятелю. Сигурно са го забелязали — каза тихо севернякът и кимна към другите финалисти, които ги наблюдаваха от засенчените с тенти пейки. Домиций сви рамене, опипа ставата си и лицето му се разкриви от болка.

Севернякът разбиращо поклати глава, докато поздравяваха тълпата и консулите. Домиций се опита да не покаже внезапно обзелия го страх. Усещането в ставата беше странно и той се молеше да е само разтягане или леко разместване, което можеше да се оправи без усилия. Другата вероятност беше непоносима за мъж, който нямаше нищо друго в живота си освен меча си и Десети. Докато двамата вървяха по непоносимо горещия пясък на арената, Домиций се стараеше да не куца, но скърцаше със зъби от болка. Още една двойка в сребърна броня излезе на слънцето за следващата схватка и Домиций усети увереността им в начина, по който го погледнаха и се усмихнаха.

Щом приятелят му се скри под тентата, Юлий каза:

— Извинете ме. Ще сляза долу, за да се уверя, че ще се погрижат добре за раните им.

Помпей го тупна по гърба в отговор — беше прекалено прегракнал от викане, за да му отговори. Крас поръча разхладителни напитки и всички зачакаха следващия двубой, обзети от тръпката от кръвопролитието и уменията на бойците. Светоний пак капризничеше, но баща му му се усмихна, и той бе обзет общото въодушевление.

Рений стана от мястото си в края на ложата и тръгна след Юлий, без да промълви и дума. Влязоха в прохладния тунел под седалките.

Светът под тълпите беше съвсем различен, ревовете бяха приглушени и някак далечни. Светлината минаваше през пролуките между огромните греди и падаше на земята като шарена сянка, променяща се от движението на хората горе. Земята беше мека без пласта пясък, докаран от брега.

— Дали ще се бие отново? — попита Юлий.

Рений сви рамене.

— Кабера ще му помогне. Старецът има сила.

Юлий не отговори. Спомни си как лечителят беше поставил ръцете си върху ранения при атаката на имението Тубрук. Тогава бяха убили Корнелия. Кабера отказваше да говори за лечителските си способности, но Юлий си спомни как веднъж му беше казал, че било свързано с пътя. Ако пътят бил свършил, нищо не можело да се направи… но при някои като Рений все пак беше откраднал още време.

Юлий хвърли кос поглед към стария гладиатор. С минаването на годините кратката енергия на младостта даваше път на старостта. На лицето му отново се появяваха разкривените горчиви следи на възрастен мъж, а Юлий все още не разбираше защо все пак беше спасен от смъртта. Кабера вярваше, че боговете гледат на всички тях с ревнива любов, и Юлий завиждаше на убедеността му. Когато се молеше, беше като да вика в празното пространство без отговор, докато не достигнеше до отчаяние.