Читать «Земя на славата» онлайн - страница 91

Няколко от участниците показаха раните си от предишните схватки в почти спокойните първи дни. Имаше само четирима убити, и то от случайни удари в разгара на боя. Всеки тур се прекратяваше при първа кръв, а единственото друго ограничение беше изтощението. Най-дългият двубой преди финалите беше продължил около час. Двамата мъже едва бяха в състояние да се държат на краката си, но всичко приключи с безобидно порязване на крака на единия. Тълпата приветства загубилия така възторжено, както и другия, който беше стигнал до финала.

Първите схватки бяха хаос от сила и умения, с повече от сто двойки едновременно на арената. Гледката на толкова много блестящи мечове беше също толкова вълнуваща, колкото и на единичните двубои, макар че истинските познавачи предпочитаха самостоятелните схватки, където да могат да се съсредоточат върху стила и уменията.

Разнообразието беше впечатляващо и Юлий си беше набелязал доста мъже, които да вземе за новия легион. Вече беше купил услугите на трима добри бойци. По необходимост беше принуден да наема онези, които се биеха в римски стил, но се възхищаваше, като гледаше някои от другите. Вестта за състезанието беше стигнала много по-далече от вестоносците му. Имаше мъже от цялата римска империя, че и отвъд нея. Африканците се смесваха с мъже с махагонов тен от Индия и Египет. Един от бойците, Сун, имаше присвитите очи на расата, която живееше толкова далече на изток, че бе почти митична, и Юлий трябваше да му даде охрана, която да го пази по улиците от хората, които искаха да го пипнат. Само боговете знаеха какво правеше Сун толкова далече от дома си, но размахваше дългия си меч с такова умение, че стигна до финалните кръгове с най-кратките схватки в турнира. Юлий го наблюдаваше как приветства консулите заедно с останалите и реши да му направи предложение, ако стигне до финалната осмица, без значение, че стилът му не беше римски.

Преди последните кръгове имената на мъжете на арената се съобщаваха на публиката и всеки пристъпваше напред, за да бъде приветстван от народа на Рим. Брут и Октавиан стояха заедно с Домиций, броните им блестяха на слънцето. Юлий се усмихна, като забеляза удоволствието, изписано на лицата им. Без значение кой щеше да спечели меча на победителя, те никога нямаше да забравят това преживяване.

Тримата римляни вдигнаха оръжията си към тълпата, после към консулите. Публиката изрева — стена от звуци, впечатляваща и почти болезнена. Говорителят пристъпи към месинговите тръби, които усилваха гласа му, и изкрещя имената за първата схватка.

Домиций щеше да се бие с един северняк, който след разрешението на командира на легиона си беше пристигнал, за да участва в турнира. Беше едър мъж със силни ръце и тесен кръст. Също като останалите на арената, той измери с поглед Домиций, докато младежът се разкършваше. Дори и от това разстояние Юлий не забеляза и следа от напрежение по лицето на своя приятел. Помпей го тупна по рамото и каза: