Читать «Земя на славата» онлайн - страница 89

Когато всички млъкнаха, Цезар погледна Октавиан, единствения на масата, който беше кръвно свързан с него. Болеше го да вижда, че момчето го почита като герой, и да е наясно с всички безцветни години, които можеха да последват провала и прогонването му. Дали тогава Октавиан щеше да го осъди?

— Направихме много — почна Юлий. — Някои от вас са с мен почти от самото начало. Не мога да си спомня време, когато Рений да не е до мен — или Кабера. Баща ми щеше да се гордее да ме види с такива приятели.

— Как мислиш, дали ще ме спомене? — подметна Брут на Александрия достатъчно високо, за да го чуят всички.

Юлий се усмихна. Имаше намерение просто да вдигне наздравица за онези, които ще участват в състезанието с мечове, но сутрешната екзекуция беше останала в мислите му през целия ден и хвърляше мрачна сянка върху настроението му.

— Ще ми се и други да бяха на тази маса — каза Цезар. — Марий например. Миналото не се връща, но съм познавал наистина велики мъже. — Сърцето му заби по-силно, когато произнесе тези думи.

— В живота ми не ми е било леко — продължи Юлий. — Стоях до Марий, когато той яздеше през Рим и хвърляше монети на тълпите. Въздухът беше изпълнен с цветя и веселба, но робът, който ги хвърляше, шепнеше в ухото ми: „Не забравяй, че си смъртен“. — Юлий въздъхна, като си спомни цветовете и въодушевлението в онзи ден. — Бях толкова близо до смъртта, че дори и Кабера се отдръпна от мен. Загубих приятели, загубих надежда, видях как падат царе и как Катон прерязва собственото си гърло. Бях дотолкова погълнат от смъртта, че мислех, че никога повече няма да се смея или да ме е грижа за някого.

Всички се втренчиха в него над ястията, покрили цялата маса, но погледът на Юлий беше някъде далече и самият той не забелязваше въздействието на думите си.

— Видях как умира Тубрук. Видях и тялото на Корнелия: изглеждаше толкова бяло, че ми се струваше нереално, преди да го докосна. — Гласът му премина в шепот и Брут погледна към майка си. Тя беше пребледняла, притиснала ръка към устата си.

— Казвам ви, не бих пожелал на друг това, което съм видял — промълви Цезар. Сякаш се връщаше при тях, осъзнал вцепенението в стаята.

— Но сега съм тук, все още. — Огледа всички поред. — Почитам смъртта, но ще се възползвам от времето си. Дотук Рим видя само началото на моята битка. Познал съм отчаянието и вече не ме е страх от него. Това е моят град и това е моето време. Дадох младостта си за този град и бих му дал и останалите си години, ако получа тази възможност.

Вдигна чашата си над вцепенената група.

— Когато ви погледна, не мога да си представя сила, способна да ни спре. Пия за приятелството и любовта. Нищо друго не си струва.

Всички се изправиха, вдигнаха чаши и тържествено изпиха кървавочервеното вино.