Читать «Земя на славата» онлайн - страница 42

Златото от крепостта беше прибрано в сандъци и пренесено до корабите, пазено на всяка крачка от въоръжени до зъби центурии. Наковалните на ковачите на мечове бяха сложени в огромни дървени сандъци, за чието преместване в трюмовете бяха необходими доста волове. Големите катапулти бяха разглобени на части — тежките кораби потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, докато ги товареха. Трябваше им доста висок прилив, за да излязат от пристанището, и Юлий определи деня точно месец след първоначалното оповестяване на намеренията си. Ако всичко минеше добре, щяха да стигнат Рим точно сто дни преди изборите за консул.

Квесторът, когото Юлий беше посочил, беше амбициозен и той знаеше, че ще работи като роб, за да запази новия си пост. Нямаше да има никакво разстройване на дисциплината в провинциите, когато Десети напуснеше. По заповед на Юлий квесторът доведе две кохорти от изток — в тях имаше местни мъже, присъединили се преди години към римските сили. Хората бяха достатъчно, за да бъде запазена крепостта, и Юлий се радваше, че този проблем вече не е негов.

Имаше стотици неща, които трябваше да се организират, преди корабите да отплуват. Юлий работеше до пълно изтощение и почти не спеше. Срещаше се с местни водачи от цялата страна, за да им обясни какво става: подаръците, които им оставяше, му осигуряваха тяхната помощ и благословия.

Квесторът зяпна от изненада, когато Юлий му каза колко продуктивни са станали новите мини. Обиколиха ги заедно и квесторът се възползва от възможността да си осигури заем от ковчежниците на Десети, който да бъде платен след пет години. Дългът си оставаше, без значение кой щеше да е тогава на поста претор. Мините щяха да се разработват и несъмнено част от новото богатство щеше да се декларира. „Не и преди постът да стане постоянен“, помисли Юлий. А това нямаше да задоволи глада на хора като Крас в Рим.

Излезе на двора и засенчи очи от жаркото слънце. Портите бяха отворени и крепостта създаваше усещането за празнота, което му напомни за селото със статуята на Александър. Беше странно. Все пак новите кохорти трябваше да пристигнат на следващата сутрин и укреплението отново щеше да се изпълни с живот.

Заради силното слънце не можа да види младия мъж, който стоеше при портите и го чакаше. Тръгна към конюшните, но гласът на младежа го изтръгна от мислите му. Ръката му по навик хвана меча.

— Господарю? Почакай малко.

Юлий го позна и присви очи. Беше Адан, младежът, когото беше пощадил.

— Какво има? — нетърпеливо каза Цезар.

Адан се приближи. Юлий не пусна дръжката на меча. Не се съмняваше, че ще се справи с младия испанец, но можеше да има и други. Беше живял достатъчно дълго, за да не приспива бдителността си твърде лесно. Очите му огледаха портата — търсеха движещи се сенки.

— Кметът Дел Субио ми каза, че се нуждаеш от писар, господарю. Мога да пиша и да чета латински.

Юлий го изгледа подозрително и попита:

— А Дел Субио спомена ли, че смятам да замина за Рим?