Читать «Земя на славата» онлайн - страница 270

Знаеше, че ще е лесно. След толкова години заедно Юлий му вярваше напълно. Щеше да го допусне да се приближи — и тогава цялата работа щеше да е само още един живот, добавен към другите, които беше отнел заради Рим. Само още една заповед, на която да се подчини, както на хиляди други преди.

Сутрешният вятър смразяваше лицето на центуриона. Той скъса писмото първо на две, после на четири, без да спира. Вятърът понесе парчетата. Това беше първата заповед, на която не се подчиняваше — и това му донесе покой.

Глава 46

Помпей се облегна на една колона на храма на Юпитер и погледна към обления в лунна светлина град. Диктатор. Поклати глава и се усмихна в тъмнината на тази мисъл.

Градът беше тих и спокоен и вече беше трудно да си представи бандите и безредиците, които някога му изглеждаха като края на света. Погледна към новата сграда на сената и си спомни за пламъците и писъците онази нощ. За няколко години Клодий и Милон щяха да бъдат забравени, а Рим щеше да продължи да съществува — и беше само негов.

Сенатът беше удължил диктатурата му без ни най-малък натиск от негова страна. Беше сигурен, че ще го направят пак, толкова пъти, колкото поиска. Бяха видели нуждата от силна ръка, която да пресече всички закони, в които се бяха овързали. Понякога беше необходимо, просто за да може градът да заработи.

Част от Помпей искаше Крас да беше доживял, за да види какво е направил от хаоса. Силата на мъката, която изпита, когато научи за смъртта му, изненада и него самия. Познаваха се от близо трийсет години, във война и в мир, и възрастният мъж му липсваше.

През живота си беше видял толкова много хора да пропадат. Имаше моменти, когато не можеше да повярва, че е оцелял през бурните години, докато мъже като Марий и Сула, Катон и Крас бяха преминали през реката на забравата. Но той беше още тук и в живота му имаше повече от една надпревара. Понякога единственият триумф беше да оцелееш, когато другите умират. Това също можеше да се нарече умение.

Повей на вятъра го накара да потрепери и Помпей се замисли дали да не се прибере вкъщи да си почине. Мислите му се върнаха към Юлий и писмата, които беше изпратил на север. Дали Регул щеше да изпълни заповедта? Искаше му се да го направи. Доблестната част в него се срамуваше от заповедта, която беше дал, но пък така трябваше. Помисли за дъщерята на Юлий, натежала от новия живот, който носеше в себе си. Тя беше преживяла труден период — не беше леко да си съпруга на най-силния мъж в Рим. Въпреки това не можеше да сподели плановете си с нея: в жилите й все пак течеше кръвта на Цезар. Беше изпълнила дълга си добре и беше осъществила старото споразумение, което той беше подписал с баща й. Той не искаше нищо повече от нея.

По начина, по който сега разбираше нещата, не можеше да има никакво споделяне на властта. Юлий или щеше да бъде убит там, на север, или щеше да се подчини на заповедите му и резултатът щеше да е същият.