Читать «Земя на славата» онлайн - страница 188

Ловко хвана подхвърлената му кесия и бързо преброи монетите в нея, преди да ги прибере в мърлявата си туника. Пак цъкна с език, после се изхрачи на покрития с плочи под.

— Това е значи. Надявам се да ти върви в работата, старче. Ще се видим следващия месец.

Тримата отвориха вратата и се наведоха от вятъра, който връхлетя в работилницата. Оставиха отворено и изчезнаха в тъмната улица. Тед отиде и затвори, после спусна резето. Табик наистина изглеждаше като старец, когато се отдалечи от Александрия, неспособен да срещне погледа й. Беше бледен и трепереше. Остави чука, взе дългата метла и бавно започна да премита пода.

— Какво ще правим? — попита Александрия.

Табик мълчеше и на нея й се прииска да изкрещи отново въпроса си и да наруши тишината.

— Какво можем да направим? — попита той. — За нищо на света няма да застраша семейството си.

— Можем да затворим работилницата, преди да сме подготвили новото място. То е на другия край на града, Табик. В по-добър район. Там ще е различно.

На лицето му се бяха изписали отчаяние и умора.

— Не. Този мръсник не се интересува дали работилницата е отворена, или не. Ще иска парите дори и да не продадем нищо.

— Това ще е само за месец. Докато не затворим и не се махнем — каза тя. Искаше да види в очите му някаква искрица живот, която да разчупи сковаващото нещастие.

Табик мразеше крадците. От това, че им бе дал монетите, за които беше работил дни наред, го болеше много повече, отколкото ако го бяха пребили. Ръцете му трепереха на дръжката на метлата.

— Няма друго място, момиче. Не знаеш ли? Просто съм изненадан, че не дойдоха по-рано. Нали познаваш Герана?

Александрия кимна. Герана беше бижутер дори по-дълго от Табик и правеше чудесни неща от злато.

— Не им платил и му счупили дясната ръка с чук. Можеш ли да повярваш? Вече не може да си изкарва прехраната, но на тях не им пука. Просто искат историята да се разчуе, за да може хора като мен по-лесно да им дадат парите, за които са работили честно… — Той спря, стисна метлата и тя се счупи с трясък.

— По-добре извади инструментите си, Александрия. Имаме да довършваме три неща.

Гласът му беше спокоен, но Табик само стоеше и гледаше: все едно изобщо не мислеше да започва работа.

— Имам приятели, Табик — каза Александрия. — Юлий и Брут може да са далече, но Крас ме познава. Може да се опитам да окажа натиск върху тях. Все ще е по-добре, отколкото да не правим нищо.

Мрачното изражение на Табик не се промени.

— Направи го. Няма да навреди.

Тед въздъхна и най-сетне прибра меча си и промърмори:

— Съжалявам.

— Недей — каза Табик. — Оня мръсник се уплаши, въпреки всичките му думи.

— Тогава защо им плати? — попита Александрия.

— Защото той щеше да ги убие и после приятелите им щяха да се върнат и да ни запалят — изсумтя бижутерът. — Няма да позволят на никой от нас да се отърве, момиче, иначе и другите ще престанат да плащат.

Обърна се към Тед и го тупна с ръка по огромното рамо, без да обръща внимание на притеснението му.