Читать «Земя на славата» онлайн - страница 168

Имаше моменти, когато сякаш самата земя ги спираше. Тревата беше до кръста и това още повече забавяше легионите му. Денят беше добър, когато успяваха да изминат двайсет мили.

Когато съгледвачите докладваха, че конници наблюдават легионите, Юлий дори изпита облекчение. Първите доклади бяха за единични ездачи, но легионите се стегнаха. Всяка нощ войниците лъскаха броните си с по-голямо усърдие, а в списъка на непокорните имаше все по-малко имена. Юлий нареди на най-бързите от извънредните да тръгнат напред, за да заловят някого, но те загубиха целта си в горите и долините. Един от най-добрите коне си счупи крака, докато галопираше с бясна скорост, и уби ездача си.

Юлий беше убеден, че наблюдателите са изпратени от Ариовистус, но наистина се изненада, когато един самотен ездач се появи пред легионите му, докато бяха спрели да обядват. Подкара в тръс коня си от група дървета на върха на стръмен гранитен склон точно на пътя на армията. Щом го видяха, извънредните зарязаха храната си и скочиха на седлата.

— Чакайте! — извика Цезар и вдигна ръка. — Оставете го да дойде сам.

Всички очи бяха приковани в конника, който се приближаваше към тях без следа от страх.

Щом стигна до първите редици на Десети, непознатият слезе от коня, огледа се и кимна сякаш на себе си, когато забеляза Юлий. Погледите им се срещнаха и Юлий се опита да не показва неприязънта, която изпита. Чуваше как легионерите му нервно мърморят; някои правеха защитни знаци заради демоничния вид на конника.

Непознатият беше облечен в кожена броня върху груб плат, краката му бяха голи. Раменете му бяха покрити с кръгли метални плочки, които го правеха да изглежда дори по-едър, отколкото беше. Бе висок почти колкото Кир, но пък Арторат би могъл спокойно да го гледа отгоре. Лицето и черепът му обаче бяха причината римляните да се споглеждат, докато вървеше към Цезар.

Не приличаше на човек от никоя раса, която Юлий беше виждал. Челото му бе така надвиснало над очите, че те сякаш надзъртаха от вечен мрак. Черепът му беше гладко избръснат, с изключение на дълга опашка на тила, която се люлееше тежко — тъмни метални орнаменти бяха вплетени в нея. Самият череп беше силно деформиран, като от две отделни части.

— Разбираш ли ме? Как се казваш и кой е народът ти? — попита Юлий.

Боецът го гледаше мълчаливо и Юлий се ядоса, защото внезапно осъзна, че мъжът вероятно има представа за ефекта, който предизвиква. Ариовистус вероятно го бе избрал точно по тази причина.

— Аз съм Редулф, от суебите. Научих езика ви, когато царят ми се би за вас и беше наречен доживотен приятел — отвърна мъжът.