Читать «Зелени години» онлайн - страница 179

Стигнахме изложбата на карамфили. Тук, сред доста голяма група хора, събрани да разгледат с любопитство и респект един голям букет цветя на щанда, намерихме Кейт и Джеми с малкия Люк. След миг от кабината на участниците в изложбата излезе Мърдок, придружен от мис Юинг. Старецът беше много доволен от срещата със семейството. Здрависа се с всички, дори с детето на Кейт, което с обич наричаше Роби. После, поглеждайки околните наблюдатели, сякаш благосклонно им се доверяваше, високо прошепна на Мърдок, така че всички да чуят:

— Каква е присъдата, моето момче? Получи ли медала?

Мърдок кимна самодоволно към щанда.

— Виж сам!

На централния букет карамфили, необикновено красиви цветя в нежен оттенък на жълто с бледомораво по края на листенцата, висеше картичка с позлатени краища и едва засъхнало мастило: „Сребърният медал на Бауърс за най-добра изложба на цветя — мистър Мърдок Леки от Далримпъл и Леки, пепиниерист, Драмбък“.

— Не е по-лош от Александровския — обясни бързо мис Юинг. — Много сме доволни.

Макар и добре да се бе представил, Мърдок не беше осъществил амбициите си докрай. Но за дядо това нямаше значение. За него медалът си е медал. Лицето му зачервено гореше.

— Мърдок, гордея се с теб! Правиш ми чест, ако ми дадеш предимството пръв да си окача красивото ти цвете…

Мърдок протегна ръка, взе един карамфил от букета, откъсна стеблото и го пъхна в петлика му.

Типичен жест и въпреки че Мърдок не изглеждаше особено доволен, петликът несъмнено завърши видът на дядо. Той се усмихна на всекиго от нас, после устните му трепнаха.

— Заведете ме, където ще раздават наградите. Не съм уморен, запомнете! Но ще поседя там и ще чакам докато ни дадат медала.

Щом дядо се настани на градинския стол под сянката на една висока акация, по-близо до оркестъра и редом с Кейт и Джеми, почувствувах, че временно мога да снема отговорността от себе си и се възползвувах от това, за да се изплъзна. През следващия половин час няма да му липсвам; той вече взе на коленете си сина на Кейт и с лека снизходителна усмивка го питаше:

— Роби, помниш ли оня ден, когато ходихме с теб да караме кънки на езерото?

Докато прекосявах поляната, чух пискливия глас на момченцето:

— Остави кънките, дядо. Разкажи ми за зулуите.

Обиколих безцелно из няколко палатки, но с крайчеца на окото си гледах за тях. Следващата седмица Рийд заминаваше на юг, а няколко дни по-късно Алисън и мисис Кийт щяха да се присъединяват към него — сватбата щеше да стане тихо в края на месеца в Лондон. Интересно, нещастието ми се увеличи от факта, че след последната ни среща Алисън беше пяла чудесно в залата „Свети Андрю“. Наранен, останал вече сам, аз избягвах срещата с приятелите си, но чувствувах необходимост да им кажа довиждане.