Читать «Зелени години» онлайн - страница 13

— Можеш ли да пееш?

Тъжно поклатих глава. Не можех да изпея нито една нота правилно. В същност единствената песен, която знаех, беше песента за красивата дама умряла в немилост — татко се беше опитвал да ме научи на тази песен. И все пак това чернооко момиченце с къдрава черна коса, опъната с полукръгъл гребен на бялото й чело, ми харесваше. Много исках разговорът ни да продължи.

— Желязно ли е колелото ти?

— Разбира се. Но защо го наричаш „колело“? Ние му казваме обръч. А пръчката, с която го караме, е клик.

Засрамен от невежеството си, което така бързо разкри, че съм чужденец, погледнах другарката й. Сега тя търкаляше обръча си право към нас.

— Сестра ли ти е?

Момичето се усмихна спокойно и добродушно.

— Луиза ми е братовчедка, от Ардфилън. Аз се казвам Алисън Кийт. Живеем с мама ей там — и тя показа един внушителен покрив сред дърветата от другата страна на селото.

Объркан от новата грешка и разбрал, че тя живее в такова превъзходно жилище, аз поздравих дотичалата при нас Луиза с предпазлива усмивка.

— Здравей — Луиза задържа обръча с голямо умение и задъхана ме погледна.

— Ти откъде се взе?

Беше около дванадесетгодишна, с дълга руса коса, която тръскаше назад с деспотична важност, та ми се прииска да блесна пред нея заради мен самия и заради Алисън.

— Пристигнах от Дъблин вчера.

— Дъблин ли? Всевишни боже! — вмъкна тя с напевен глас. — Та Дъблин е столицата на Ирландия. — После замълча. — Там ли си роден?

Кимнах, почувствувал интереса в погледа й.

— Трябва да си ирландец тогава.

— И ирландец, и шотландец — хвалех се аз.

Но на Луиза това не направи никакво впечатление и тя ме изгледа с покровителствен вид.

— Не можеш да бъдеш две неща едновременно, съвсем е невъзможно. Звучи много странно. — Сякаш внезапно я споходи някаква мисъл, тя се изправи и ме изгледа с пронизващата подозрителност на инквизитор. — На каква църква ходиш?

Засмях се високомерно — що за въпрос? В „Свети Доминик“ — щях да кажа, когато изведнъж блясъкът, огънят в очите й пробуди у мен първичния инстинкт за защита.

— В най-обикновена църква. С голяма камбанария. И съвсем близо до нас, на Феникс Кресънт.

Опитах се объркан да сменя темата, скочих и започнах да се обръщам през глава — единственото ми постижение по физкултура — три пъти да се прекатурвам.

Когато зачервен се изправих, отново срещнах смущаващият ме луизин поглед. В тона й продължаваше да звучи една невинност, по-жестока от всякакво обвинение.

— Започнах да се опасявам, че си католик — усмихна се тя.

Зачервен повече от всякога, казах неуверено:

— Това пък откъде ти дойде на ума?

— Не знам. Но добре, че не си.

Сломен гледах обувките си, още по-мъчително объркан от факта, че в погледа на Алисън се четеше нещо от моето собствено нещастие. Още усмихната, Луиза тръсна назад дългата си коса.

— Тук ли ще останеш?

— Да — отговорих аз през зъби и неохотно. — И ако искате да знаете, след три седмици тръгвам в Академичното училище.

— Академичното училище ли? В твоето училище, Алисън. О, господи! Добре, че не си такъв за какъвто те взех. Е, не вярвам да има макар и един от тях в цялото Академично училище. Нали, Алисън?