Читать «Заемът» онлайн - страница 3
Бърнард Меламъд
Когато Беси се върна задъхана, им хвърли по един поглед и зачака с присвити устни, непреклонна.
Лийб набързо изчегърта тенджерите в желязната мивка, прибра тавичките от хляба под масата и струпа ухаещите самуни. Прилепи око до процепа на пещта: печаха се, всички се печаха.
Когато се изправи лице в лице с Беси, го изби пот, толкова гореща, че за миг онемя.
Кобоцки се гърчеше върху табуретката.
— Беси — каза хлебарят най-сетне, — това е старият ми приятел. Тя кимна строго. Кобоцки повдигна шапката си.
— Майка му — Бог да я благослови — ми е давала неведнъж чиния топла супа. Освен това, когато дойдох в тази страна, години наред се храних на трапезата му. Жена му е чудесен човек — Дора — някой ден ще се запознаеш с нея.. .
Кобоцки тихо изстена.
— А защо още не съм се запознала с нея? — запита Беси, след десет години все още завиждаща на привилегиите на първата съпруга.
— Ще се запознаеш.
— А защо не съм?
— Лийб... — умоляваше Кобоцки.
— Защото аз самият не съм я виждал от петнайсет години — призна Лийб.
— А защо не си? — запита тя язвително.
Лийб помълча:
— Грешка.
Кобоцки се извърна.
— Вината е моя — каза Лийб.
— Защото никога никъде не ходиш — изстреля Беси. — Защото вечно живееш в магазина. Защото за теб не означава нищо да имаш приятели.
Лийб тържествено се съгласи.
— Сега тя е болна — съобщи той. — Лекарят трябва да я оперира, Това ще струва двеста долара, Обещах на Кобоцки. –,
Беси изпищя.
С шапка в ръка Кобоцки се смъкна от табуретката.
Като притискаше длан към гърдите си, Беси повдигна лакът към очите си. Олюляваше се. И двамата се спуснаха да я подхванат, но тя не падна. Кобоцки отстъпи бързо към табуретката, а Лийб се върна при мивката.
С лице, наподобяващо вътрешността на самун, Беси тихо заговори на посетителя.
— Съжалявам жена ви, но ние не можем да ви помогнем. Извинете, г-н Кобоцки, но ние сме бедни хора, нямаме толкова пари.
— Грешка — изкрещя Лийб вбесен. — Беси пристъпи към полицата и издърпа една кутия със сметки. Изтърси съдържанието й на масата, листчетата се разхвърчаха навсякъде.
— Сметки — извика тя. Кобоцки се прегърби.
— Беси, имаме в банката ... — Не...
— Видях влоговата книжка.
— И какво че си спестил няколко долара, имаш ли застраховка за живот? Той не отговори.
— Можеш ли да я направиш? — подигра му се тя.
Входната врата се затръшна. Затръшваше се често. Магазинът беше претъпкан с клиенти, които надигнаха вой за хляб. Беси се понесе тромаво навън, за да ги обслужи... Отзад раменете се размърдаха. Коботски закопча с кокалестите си ръце палтото.
— Седни — въздъхна хлебарят.
— Лийб, извинявай ...
Кобоцки седна, лицето му бе осветено от тъга.
Когато Беси най-сетне се отърва от тълпата, Лийб влезе в магазина. Говореше й тихо, почти шепнешком и тя също отговаряше тихо, въпреки че една минута беше достатъчна, за да започнат нова кавга.
Кобоцки се смъкна от табуретката. Отиде при мивката, намокри половината от носната си кърпа и я положи върху сухите си очи. Сгъна влажната носна кърпа, пъхна я в джоба на палтото си, след което извади малко джобно ножче и започна да си подрязва ноктите.