Читать «Заемът» онлайн - страница 3

Когато Беси се върна задъхана, им хвърли по един поглед и зачака с присвити устни, непреклонна.

Лийб набързо изчегърта тенджерите в желязната мивка, прибра тавичките от хляба под масата и струпа ухаещите самуни. Прилепи око до процепа на пещта: печаха се, всички се печаха.

Когато се изправи лице в лице с Беси, го изби пот, толкова гореща, че за миг онемя.

Кобоцки се гърчеше върху табуретката.

— Беси — каза хлебарят най-сетне, — това е старият ми приятел. Тя кимна строго. Кобоцки повдигна шапката си.

— Майка му — Бог да я благослови — ми е давала неведнъж чиния топла супа. Освен това, когато дойдох в тази страна, години наред се храних на трапезата му. Жена му е чудесен човек — Дора — някой ден ще се запознаеш с нея.. .

Кобоцки тихо изстена.

— А защо още не съм се запознала с нея? — запита Беси, след десет години все още завиждаща на привилегиите на първата съпруга.

— Ще се запознаеш.

— А защо не съм?

— Лийб... — умоляваше Кобоцки.

— Защото аз самият не съм я виждал от петнайсет години — призна Лийб.

— А защо не си? — запита тя язвително.

Лийб помълча:

— Грешка.

Кобоцки се извърна.

— Вината е моя — каза Лийб.

— Защото никога никъде не ходиш — изстреля Беси. — Защото вечно живееш в магазина. Защото за теб не означава нищо да имаш приятели.

Лийб тържествено се съгласи.

— Сега тя е болна — съобщи той. — Лекарят трябва да я оперира, Това ще струва двеста долара, Обещах на Кобоцки. –,

Беси изпищя.

С шапка в ръка Кобоцки се смъкна от табуретката.

Като притискаше длан към гърдите си, Беси повдигна лакът към очите си. Олюляваше се. И двамата се спуснаха да я подхванат, но тя не падна. Кобоцки отстъпи бързо към табуретката, а Лийб се върна при мивката.

С лице, наподобяващо вътрешността на самун, Беси тихо заговори на посетителя.

— Съжалявам жена ви, но ние не можем да ви помогнем. Извинете, г-н Кобоцки, но ние сме бедни хора, нямаме толкова пари.

— Грешка — изкрещя Лийб вбесен. — Беси пристъпи към полицата и издърпа една кутия със сметки. Изтърси съдържанието й на масата, листчетата се разхвърчаха навсякъде.

— Сметки — извика тя. Кобоцки се прегърби.

— Беси, имаме в банката ... — Не...

— Видях влоговата книжка.

— И какво че си спестил няколко долара, имаш ли застраховка за живот? Той не отговори.

— Можеш ли да я направиш? — подигра му се тя.

Входната врата се затръшна. Затръшваше се често. Магазинът беше претъпкан с клиенти, които надигнаха вой за хляб. Беси се понесе тромаво навън, за да ги обслужи... Отзад раменете се размърдаха. Коботски закопча с кокалестите си ръце палтото.

— Седни — въздъхна хлебарят.

— Лийб, извинявай ...

Кобоцки седна, лицето му бе осветено от тъга.

Когато Беси най-сетне се отърва от тълпата, Лийб влезе в магазина. Говореше й тихо, почти шепнешком и тя също отговаряше тихо, въпреки че една минута беше достатъчна, за да започнат нова кавга.

Кобоцки се смъкна от табуретката. Отиде при мивката, намокри половината от носната си кърпа и я положи върху сухите си очи. Сгъна влажната носна кърпа, пъхна я в джоба на палтото си, след което извади малко джобно ножче и започна да си подрязва ноктите.