Читать «За странстващите и пътешестващите» онлайн - страница 2

— А, ето го и него!

Излязох на тревата, свалих маската и изтрих лицето си. Мъжът се усмихваше, разглеждайки ме.

— Колко беляза? — попита Машка делово.

— Един.

— Ех, ти — рече Машка.

Тя ми помогна да сваля акваланга и да го сложа на тревата.

— Вчера той беляза два — поясни Машка. — Онзи ден четири. Ако продължава така, най-добре е да отидем на друго езеро — тя взе кърпа и започна да разтрива гърба ми. — Приличаш на току-що замразена гъска — обяви тя. — Това е Леонид Андреевич Горбовски. Астроархеолог. А този, Леонид Андреевич, е моят баща. Казва се Станислав Изанович.

Жилавият Леонид Андреевич кимна.

— Замръзнахте ли? — попита той. — А на нас тука ни е добре — слънчице, тревичка…

— Той сега ще се оправи — каза Машка, разтривайки ме с все сила. — Той иначе е весел, само дето е замръзнал…

Разбира се, че тя вече е дрънкала за мен какво ли не и сега се опитва да поддържа репутацията ми. Нека я поддържа. Аз нямам време да се занимавам с това — аз тракам със зъби.

— Ние с Маша доста се безпокояхме за вас — започна Горбовски. — Искахме дори да се гмурнем, ама аз не мога. Вие например сигурно изобщо не сте в състояние да си представите човек, който никога не се е гмуркал… — Той се опъна по гръб, обърна се настрана и подпря главата си с ръка. — Утре отлитам — съобщи той поверително. — Просто не знам кога ще ми се случи пак да полежа върху тревичка, да мога да се гмурна с акваланг…

— Ами хайде! — предложих.

Той внимателно погледна акваланга и го докосна.

— Непременно — рече и легна по гръб. Сложи ръце под главата и ме погледна. В него имаше нещо изключително предразполагащо. Дори не знам какво точно. Може би очите — доверчиви и малко тъжни. Или може би това, че ухото му стърчеше изпод превръзката някак много забавно. Като ми се нагледа, той наведе очи и погледна към едно синьо водно конче, мотаещо се из тревата. Устните му нежно се свиха. — Водно конче! — рече. — Мъничко водно конче… Синичко… Езерно… Красавец… Седи си мирничко и оглежда какво да налапа… — Той протегна ръка, водното конче литна от тревата и под дъга пое към тръстиката. Изпрати го с поглед, а след това отново се изпъна.

— Колко е сложно, приятели мои — каза той и Машка веднага впи в него любопитни очи. — Ето едно съвършено, изящно и напълно доволно създание! Ще изяде муха, ще се наплоди и ето ти време да мре. Просто, изящно, рационално. И няма душевен смут, няма любовни терзания, нито смисъл на битието, нито самосъзнание…

— Машина — рече Машка. — Скучен кибер!

И това е моята Машка? Едва не се захилих, само прихнах и тя ме погледна с неодобрение.

— Скучен — съгласи се Горбовски. — Именно скучен! А сега си представете, приятели, отровно жълтозелено конче с червеникави кръгове, размах на крилата седем метра, на челюстите — отвратителна черна слуз… Представихте ли си? — Той вдигна вежди и ни погледна. — Ясно, не си представихте. Бягах от такива като побъркан, а пък уж имах оръжие… И ето, пита се: какво е общото между тях, между тези два скучни кибера?

— Това зеленото — попитах — вероятно е от друга планета?