Читать «За странстващите и пътешестващите» онлайн - страница 5

А Горбовски слушаше много внимателно.

— Жива ли е тази двойка?

— Не, намерихме ги мъртви. В гората има резерват. Септоподите бяха смазани и наполовина изядени от глигани. Но на трийсет километра от водата те са били още живи. Мантийната им кухина беше набита с влажни водорасли. Сигурно така септоподите си създават запас от вода за преходи по сушата. Водораслите бяха езерни. Без съмнение септоподите са тръгнали от това езеро на юг, навътре в сушата. Трябва да кажа, че всички уловени досега особи са били възрастни самци. Нито една самка, нито едно малко. Вероятно самките и малките не могат да живеят в прясна вода и да излизат на сушата. Всичко това е много интересно — казах. — Като правило океанските животни променят начина се на живот само в периода на размножаването. Тогава инстинктът ги води към най-непривични места. Но тук не може да се говори за размножаване. Работи друг инстинкт — явно по-древен и по-мощен. Сега за нас главното е да проследим пътищата на миграцията. И затова прекарвам в това езеро по десет часа на денонощие. Днес белязах една особа. Ако ми потръгне, до довечера ще бележа още една-две. През нощта стават много активни и ловят всичко, което се приближи. Даже има случаи на нападение върху хора. Но само през нощта.

Машка пусна приемника на пълна мощност и се наслаждаваше на могъщите звуци.

— По-тихичко, Маша — помолих.

— Значи вие ги белязвате? — каза Горбовски. — Забавно. А с какво?

— С ултразвуков генератор — извадих от харпуна пълнителя и му показах една ампула. — С такива патрони. В ампулката има генератор. Чува се под водата на двайсет-трийсет километра.

Той взе ампулата и внимателно я разгледа. Лицето му стана тъжно и старо.

— Остроумно — промърмори той. — Просто и остроумно…

Той въртеше ампулата в ръце, сякаш опитвайки я, след това я сложи пред мен и стана. Движенията му бяха бавни и неуверени. Отиде настрана при своите дрехи, поразрови ги, намери панталоните си и застина…

Следях го, усещайки неясно безпокойство. Машка държеше харпуна, за да му разкаже как се работи с него, и също следеше Горбовски. Ъглите на устните й тъжно се отпуснаха. Отдавна съм забелязал, че това често се случва: изражението на лицето й става като на човека, когото наблюдава.

Леонид Андреевич изведнъж заговори тихичко и с някаква насмешка в гласа:

— Забавно, честна дума… Господи, каква ясна аналогия. Векове са седели в глъбините, а сега се надигат и тръгват в един чужд и враждебен за тях свят… И какво ги преследва? Тъмен древен инстинкт, казвате? Или начин за преработка на информация, извисил се до нивото на нетърпимо любопитство? А пък му е по-добре да си седи вкъщи, в солената вода, но нещо го дърпа… дърпа го към брега… — Той трепна и започна да нахлузва панталоните си. Панталоните му бяха старомодни, дълги. — Наистина, Станислав Иванович, това може да не са прости главоноги, а?

— В своя род, разбира се — съгласих се.