Читать «За огледалото и камбаната» онлайн

Лафкадио Хърн

Лафкадио Хърн

За огледалото и камбаната

Преди осем столетия монасите от Муген-яма в провинция Тотоми пожелали за своя храм голяма камбана и се обърнали към жените от околността с молба да им помогнат, като донесат за претопяване стари бронзови огледала.

(Дори днес в дворовете на някои японски храмове могат да се видят купчини бронзови огледала, подарени за тази цел. Най-голямата подобна колекция, която някога съм виждал, беше в храма на сектата Джодо в град Хаката на остров Кюшу. Огледалата бяха предназначени за отливане на десетметрова статуя на буда Амида.)

По онова време живяла млада жена, съпруга на земевладелец от Муген-яма. Тя подарила огледалото си на храма, но по-късно много й досвидяло за него. Спомнила си какво й била разказвала майка й за огледалото, спомнила си, че е принадлежало не само на майка й, но и на майката и бабата на майка й. Спомнила си и за отразените в него щастливи усмивки. Разбира се, ако можела да предложи на монасите съответна сума, с която да го откупи, тя щяла да ги помоли да й върнат скъпата реликва, но нямала толкова пари. Когато и да отидела в храма, жената виждала огледалото си в купчината сред стотиците други. Познавала го по релефно изваяните на обратната му страна три знака на щастието шо, чику, бай — бор, бамбук и слива, които били очаровали детските й очи, когато нейната майка й го показала за първи път. Жената жадувала за удобен случай да открадне огледалото, за да го скрие и да го съхрани за цял живот. Но такъв случай все не идвал и тя страдала все повече и повече от мисълта, че от глупост се е разделила завинаги с част от живота си. Често размишлявала над старата японска поговорка: „Огледалото е душата на жената“ (поговорка, загадъчно изразена в йероглифа за душа на гърба на много бронзови огледала), и изпадала в ужас, че това е много по-съдбовно вярно, отколкото си била представяла.

Когато огледалата, принесени в дар за камбаната на Муген-яма, били изпратени в леярната, там открили, че едно от тях не иска да се претопи. Леярите опитвали отново и отново, но напразно. По всичко личало, че жената, която го била дарила на храма, по-късно съжалявала за постъпката си. Дарението не било направено от все сърце и затова себичната й душа се била скрепила с огледалото и го пазела твърдо и студено дори в пещта.

Естествено, това бързо се разчуло и скоро всички разбрали чие е огледалото, което не искало да се разтопи. И тъй като тайният й грях бил изложен на показ, клетата жена се засрамила и разгневила дълбоко. Тя не можела да понесе срама, затова се удавила, като оставила прощално писмо със следното съдържание:

След смъртта ми няма да е трудно да се стопи огледалото и да се излее камбаната. Но на онзи, който я счупи, като удари по нея, духът ми ще донесе голямо богатство.

Трябва да знаете, че предсмъртното желание или клетва на човек, който умира с гняв в сърцето или се самоубива от ярост, притежава свръхестествена сила. Дори след като претопили огледалото на покойната и най-после камбаната била излята, хората не забравяли думите от писмото. Те вярвали, че духът на жената ще донесе богатство на онзи, който счупи камбаната, тъй че още щом тя била окачена в двора на храма, огромна тълпа се стекла да удря по нея. Удряли с все сила и ярост, но камбаната се оказала много здрава и храбро удържала атаките им. Въпреки това хората не се отчайвали. Ден след ден, по всяко време на денонощието, независимо от протестите на монасите, те биели ли, биели ожесточено. Това се превърнало в истинска напаст — монасите не можели повече да издържат и се отървали от камбаната, като я изтърколили от хълма в едно тресавище. То било дълбоко и веднага я погълнало — ето какъв бил краят на прословутата камбана. Останала само легендата за нея. А в легендата тя е наречена Муген-кане — „Камбаната от Муген“.