Читать «За леда и чувствата» онлайн - страница 3

Тук щях да умра!

Сил ме прегърна силно. Толкова е добра. Притиснах се пламенно в нея и зачаках. В утробата на мрака последните трохи от изсипващото се време имаха странната способност да успокояват — като допира на меко кадифе край камината или пукота на сухи клони под краката ти в топлата есен. Обаянието на мига, който излъчваше не можеше да се опише по никакъв начин — тихо ръмжене достигна до ушите ми. Издаваше го Сил, която нежно потъркваше унзера си о моя. Две парещи сълзи стоплиха премръзналите ми бузи. Внезапно ми се прииска да полетя.

Оженихме се миналото лято, аз настоях. Бях завършил Техническият университет и вече работех по един проект свързан с изграждането на високоскоростна комуникационна система в по-отдалечените кътчета на Сная — грандиозен проект, който освен всичко останало обещаваше и големи пари. Къщата на брега на Мира беше въпрос единствено на време, а и вече почти долавях триенето на среднощния бриз в извивките на чисто новия ми кабриолет по улиците на Миратаун. Успокоени за моето бъдеще родителите ми насочиха всичките си притеснения си към по-малкия ми брат Фир, който имаше проблеми. Наистина имаше — беше нагазил в Литина (фина прахова субстанция с червеникаво — кафяв цвят и потенциращо действие върху мозъка) и се мъкнеше с някои много подозрителни аморални субекти. Друсаха се, правеха бели и половината от времето излежаваха в щатския затвор, за чиято система за свръзка бях писал дипломната си работа. Сил беше последна година в Естетическия и току що бе започнала работа в модното списание като помощник фотограф. Трябваше да се оженим — аз пътувах често, а тя също обичаше работата си. Не можехме да си позволим да се загубим един за друг. Толкова се обичахме!

— Обичам те, Сил! — казах го силно, защото виелицата заглушаваше думите ми. — Обичам те, както никога досега! Наистина.

— И аз те обичам, Мар. Толкова си добър. — изкрещя Сил. Беше се излегнала върху задните си три двойки крачета и ме галеше нежно с първите два. — И похвинен. Още щом те видях за пръв път те обикнах. Не можех да отделя очи от теб.

— Винаги ще те обичам! — додадох аз като лирическия герой в трагедията на Седемте Рода. Макар и с изразен темперамент, моят род не притежаваше кървав кръст върху главогръда си, докато този на Сил се беше размил в поколенията. Замътени жълтеникаво-сиви петна се сливаха с неясна белезникава ивица по гърба й и се раклоняваха по главата й. Независимо от това обаче тадицията обаче си оставаше същата — Мъжкият трябва да умре!

— ’Инаги ще те нося в стомаха си, Мар. Ето тук. — тя посочи с нежно мястото с хелицера си. От тесният отвор, под кафявата четина се изтъркулиха няколко капки и потекоха бързо надолу. Върху вкочанената от студ земя паднаха само няколко ледени топчета, звънът им отекна в съзнанието ми като прелетен зов и се изгуби в гъстата пара, която излизаше на пресекулки от устата ми.