Читать «За леда и чувствата» онлайн - страница 2

Когато стигнахме скалите, имах чувството, че крайниците ми вече бяха започнали да отдават дължимото на смъртта, а виелицата като че ли се усилваше. Започнахме да дирим подслон и слава богу десетина риана по-късно намерихме. Божието провидение се оказа скална пукнатина, в която като по чудо успяхме да се наврем двамата със Сил. Тя беше по-едра от мен, което за сегашното положение бе съвсем обяснимо. За момент си помислих, че всичко е наред, че виелицата ще спре и ние ще се измъкнем оттук, казах това и на нея, но тя само поклати глава и се усмихна. Бедната Сил, какво ли не бих сторил за нея! Гледах мрачно входа на пукнатината само на няколко дана от мен и си представях сутрешната гледка. Колкото и да насилвах въображението си мислите ми се ограничаваха в рамките на един малък снежен апокалипсис. Симпатично нали? Сигурно щеше да се наложи да копаем в продължение на латери за да се измъкнем от тук. Но това засега беше по-малкия проблем — лудата хала не оставяше никакви надежди за скорошното си оттегляне. Фучеше навън, раздаваше никому ненужна справедливост, браздеше трескавата реалност с уродливите си пипала, разграпавяваше мислите ни сякаш се радваше на възможността да ни държи в плен. Само да спре веднъж виелицата, щяхме да извикаме помощ по комуникатора, щяха да ни измъкнат оттук за броени минути. Само да спре виелицата…

— Колко показва латерника, Мар? — полуунесена ме попита Сил. Гласът й прогори тишината и някак успя да ме сепне — бях си наложил да мълча докато трае всичко това. И все пак, колко късно беше наистина?

Бяхме тръгнали по изгрев от Хижата, въпреки упоритите настоявания на хижаря. Смятахме да прекосим планината през прохода Сиу, на дъното на който се виеше тясна туристическа пътека още от времето на Голямата депресия и да стигнем в Дуа не по-късно от обяд. Пътят не беше тежък, а времето — приятно и Сил спираше често да прави своите снимки — тя работеше в едно модно списание и наистина го умееше. Беше чудно хубаво — планинските хребети, покрити със сребрист сняг напомняха на много скъпо украшение, дивата река ни застигаше с още по-диво ръмжене, а после разочаровано свиваше в тясното си корито, от което непрекъснато се изплискваше, слънцето беше хладно, но усмивката му можеше да разтопи и най-упорития ледник. Свежият въздух се завихряше на хладни струйки около нас и усмивката не слизаше от лицата ни… докато не ни настигна виелицата. Изля се огоре ни като каменен водопад и помътни всичко в сивата си пустота.

„Къде ли е комуникаторът?“ — на него имам вграден латерник. Потърсих го в страничния джоб на препаската, където го държа обикновено. Нямаше го и в якето. Претърсих всичко отново, попитах Сил, а тя ме погледна уплашено. Тогава разбрах. Хижарят май се оказа прав. Отчаянието се стовари отгоре ми изневиделица, което ми причини силни болки освен всичко останало — неусетно бях започнал да блъскам главата си о стената и сега тя кървеше. Свих ядно юмруците си сякаш яростта бе някакъв изход. Всъщност изход имаше, но само един. И то такъв, който не го пишеха в наръчниците по оцеляване. Нямаше го дори в голямата енциклопедия на света.