Читать «За една престъпена клетва» онлайн - страница 2

Около часа на Бика тя чула вън в нощта звънтенето на звънче — звънче на будистки поклонник, и се удивила кой ли странник минава през самурайския квартал в този късен час. След малко звънчето прозвучало по-наблизо. Нямало съмнение, че поклонникът наближава къщата, но защо изотзад, където нямало път!… Неочаквано кучетата завили, и то особено зловещо. Тогава младата жена изпитала истински страх, напомнящ страха в кошмарен сън… Звънчето, види се, било в градината!… Младоженката се опитала да стане, за да събуди някой слуга, но открила, че не може да се вдигне от леглото, не може да помръдне, не може да извика… А звънчето се чувало все по-близо и по-близо. И как само виели кучетата!… После плавно и безшумно като сянка в стаята се появила жената макар нито една врата да не хлопнала и нито един параван да не се плъзнал. Жената била в погребална роба и със звънче на поклонник. Нямала очи — смъртта отдавна ги била изпила, а разпуснатата й коса падала върху лицето… Тя погледнала с празните дупки на очите си през сплъстените кичури и заговорила без език:

— Не в тази къща, само не в тази къща! Тук все още аз съм, господарка! Махай се! Отивай си! И не смей да кажеш никому защо! Ако той разбере, ще те разкъсам на парчета!

Едва изрекъл това, призракът изчезнал. Младоженката припаднала от ужас и до сутринта не дошла на себе си.

Ала вишневата заря на утрото я накарала да се усъмни в истинността на случилото се. Но споменът за предупреждението я гнетял тъй, че тя не намерила смелост да разкаже за видението нито на мъжа си, нито другиму. Все пак обаче почти успяла да си внуши, че просто е сънувала кошмарен сън.

Само че следващата нощ разсеяла напълно съмненията и. Отново в часа на Бика кучетата започнали да лаят и да вият, отново се чуло звънчето, приближаващо бавно откъм градината, отново младата жена се помъчила напразно да стане и да извика, отново мъртвата се вмъкнала в стаята и изсъскала:

— Върви си! Но не смей да кажеш никому защо. Ако му пошепнеш дори, ще те разкъсам на парчета!…

Този път призракът дошъл до постелята, надвесил се над младоженката, размахал ръце…

На сутринта, когато самураят се върнал от замъка, жена му се хвърлила в краката му и го замолила горещо.

— Заклевам те — промълвила тя — да ми простиш неблагодарността и грубостта, че дръзвам да разговарям с теб така, но искам да си ида вкъщи. Искам незабавно да напусна този дом!

— Не си ли щастлива тук? — попитал той искрено смаян. — Нима някой си позволи да е груб с теб, докато ме нямаше?

— Не, не е това — отвърнала тя, хълцайки. — Всички тук са толкова мили с мен!… Но аз не мога да бъда повече твоя жена. Трябва да си ида…

— Любима моя! — възкликнал той напълно удивен. — Покрусен съм от мисълта, че нещо в този дом те прави нещастна. Но не мога дори да си представя защо трябва да си отидеш оттук. Освен ако някой не е бил прекалено груб с теб. Това, надявам се, не означава, че искаш да се разделим завинаги.