Читать «За акробатите» онлайн

Михаил Колцов

За акробатите

Твърде приятно зрелище е, когато в цирка клоунът Виталий Лазаренко прескача наведнъж цели десет наредени един до друг коня.

Оркестърът спира марша и трепетно замира. Публиката престава да яде семки и също сладостно замира. Облечените с ливреи циркови служители — щалмайстерите, и те професионално замират на арената. Артистът също замира, засилва се малко, после — хоп нагоре, хоп, едно премятане във въздуха, хоп, едно меко приклякане на земята и — настъпва всеобщо ликуване. Музиката гърми туш, литаврите дрънчат като натрошени буркани, аплодисментите бушуват, щалмайстерите маршируват напред-назад, съпровождайки акробата, който е умилен от одобрението на зрителите.

Общо взето, всичко това е добре известно. Но в тия случаи нас ни занимава един съвсем страничен въпрос, останал и досега без отговор:

Какво мислят за всичко това конете?… Да, същите тези коне, които са привлечени да участвуват в странната, необяснима, загадъчна за тях операция.

Вероятно размишленията на конете относно този цирков номер са най-неопределени. Тъжни, чеховски размишления.

„Тъй — лениво и с безразличие си мислят конете, — пак стана десет и половина, сега пак като вчера ще ни изведат на арената. Ще ни построят във фронт — десет души коне един до друг. Защо пак тъкмо десет — никой не знае. Защо тоя странен човек с широките лилави панталони ще лети над нас и защо, щом прелети, нас веднага ни отвеждат в конюшнята? Какво значи всичко това, какъв му е смисълът и, главното, каква полза имаме от всичкото това нещо ние, конете, туй не е за нашия конски ум работа…“

Мислят ли конете точно така?

Не се знае.

Възможно е конете нищо да не мислят. Все пак това са коне… Но явления, подобни на току-що описаното при конете, се срещат понякога и в света на хората.

В Москва от ден на ден се разгръща все по-голямо строителство. Промишлено, комунално, жилищно. Центърът на града и особено покрайнините обрастват с нови многоетажни грамади. На пристигащите в Москва — и наши, и чужденци — шапките им падат пред съветските небостъргачи.

Главното управление на висшите учебни заведения е възложило на „Сталстрой“ да вдигне грамадно здание — общежитие за петнадесет хиляди студенти.

Сградата ще бъде нещо невероятно. Пък и предназначението й е твърде важно. Студентите означават кадри. Кадрите — промишленост. Промишлеността — петилетката. Петилетката — социализъм. Може ли човек да жали нещо за социализма? И строежът на студентското общежитие се снабдява с всички необходими материали на равна нога с най-важните промишлени строителни обекти.

За жалене — никой не е жалил материалите. Но напоследък взели да се споглеждат недоумяващо, взели да си шушукат:

— Абе какви са тия дяволски работи? Къде се дяна цялата сортова стомана? Къде отива, сякаш вдън земята потъва?

— Да, всъщност… Студентското общежитие гълта доста.

— Общежитието е важен обект. Но… нима го строят само от стомана?

— Трудно е да се каже. Не съвсем. Те и цимент взеха сто и единадесет хиляди варела. И греди прибират. Изобщо в нищо не си отказват.