Читать «За автора и неговите музи» онлайн - страница 3

Денят, в който бебето огласи гарсониерата им със своя несекващ рев, беше също така особен за младото семейство. Хем се радваха на своята рожба, хем виждаха края на издигането си. През първата нощ, когато най-после малката Рая заспа, Авторът и Ния не мигнаха. Вече предугаждаха как имената им се смаляват, смаляват…

Детето отрасна ту при едната баба, ту при другата. През това време семейството поддържаше добра творческа форма, понаписваха по нещо ново, което най-често посвещаваха на Рая. Авторът прописа детски приказки, защото се търсеха повече, а и се плащаха по-добре. Покрай детето разходите им се бяха увеличили доста. Приказките на Автора не бяха нещо кой знае какво, но ги публикуваха преди всичко заради известното му име и титлата, която все още беше с главна буква. Ния от време на време си спомняше, че е била муза, и се опитваше да вдъхнови Автора, но нищо не се получаваше. Нещата ставаха още по-лоши, отколкото когато ги пишеше сам.

Авторът вече беше започнал да дебелее, да оплешивява, сложи очила и понякога се питаше защо изобщо се е захванал с писането. Имаше ли смисъл да продължава да смуче сюжетите от пръстите си.

Рая тръгна на училище, започна да става самостоятелна. През свободното си време повече се застояваше при бабите си. Дори вече не й се прибираше вкъщи. Там заварваше намръщените си родители, седнали над пишещите си машини в задимената кухня, пълна с немити съдове. Най-много да я питаха как е минало в училище и колко са и писали по математика. Сякаш само математиката съществуваше на този свят. После дори не я слушаха какво им разказва. Само кимаха с глави и се усмихваха пресилено и инстинктивно. Накрая подписваха механично бележника й, без да запомнят какви оценки има в него.

Един ден, скоро след като завърши осми клас, Рая изчезна. Впрочем точният ден на изчезването не беше установен. Просто родителите й си спомняха, че няколко дни поред не са разписвали бележника, но колко точно… Дълго я търсиха, обикаляха къде ли не, но никакъв резултат. В полицията само вдигаха рамене и обещаваха да я открият на всяка цена.

Така минаха три години. Вече се бяха примирили. Авторът и Ния не можеха да свикнат с мисълта, че те са виновни за нейното изчезване. Ако я бяха контролирали, ако и бяха обръщали повече внимание, тя със сигурност щеше да е сега при тях. Авторът започна да пише все по-тъжни и по-тъжни неща, които дори заради името му не искаха да отпечатват. Ния ги редактираше със сълзи на очи.

Докато един летен ден, както си пишеха и редактираха, нещо влетя в стаята през широко отворения прозорец. Беше муза. И то не коя да е, а тяхната Рая. Беше красива като майка си на времето, носеше дълга бяла роба и се усмихваше щастливо.

— Майко, татко! — опита се да прегърне двамата наведнъж дъщеря им. — Разбрах, че за да мога да контактувам с вас, а и вие да имате полза от мен, трябва да стана муза, каквато е била мама. Изкарах тригодишния курс и ето ме…