Читать «Жътваря» онлайн - страница 61

Отправихме се към горния етаж, стреляйки с оръжията си. Намерението ни не беше да убием всички, а да предизвикаме колкото е възможно по-голямо объркване. Петоски беше плъх, а всеки знае, че плъховете първи напускат потъващия кораб. Изключих аварийните стълби в този ъгъл на сградата и предположих, че Петоски ще тръгне към онези, по които ние бяхме влезли.

— Ще се върна да отрежа пътя му за бягство — казах аз. — Ще се оправиш ли?

Ринк зареди пушката-помпа.

— Стига да имам амуниции, ще им покажа ада.

— Когато престрелката спре, искам незабавно да дойдеш при мен.

— Аз пък мислех, че ще ми остане време да пия кафе.

— След като приключим, ще те почерпя кафе и понички.

— Нека бъдат с желе и ще се съглася.

— Добре.

Поредната канонада привлече вниманието на хората в сградата. Върнах се по пътя, по който бяхме дошли.

Бързината беше проблем. Наречете ме предпазлив, но се промъквах така, сякаш във всеки ъгъл се криеше убиец. По-добре беше да закъснея една минута, отколкото да подраня с трийсет години в отвъдния свят.

Остатъците от вратата, която Ринк бе разбил, приличаха на отворена уста, пълна с нащърбени зъби. От стаята като лош дъх от уста се излъчваше смрадта на стрелба. Вътре вече нямаше никого. Мъжът в безсъзнание явно се беше свестил и бе офейкал, преди да разбере какви са шансовете ни. Поне бе проявил здравия разум да се разкара от развихрилата се буря. Човекът с куршум в рамото също бе изчезнал. Петното кръв на перваза потвърди маршрута му за бягство.

Доволен, че никой няма да ме нападне в гръб, аз хукнах по коридора. Гърмежът на ловната пушка на Ринк отекна зад мен.

Насочих се към другото стълбище. Естествените функции понякога остават на заден план, когато адреналинът препуска във вените ти. Изкачих цял ред стъпала, преди да си спомня, че трябва да дишам. Спрях и изпуснах затаения си дъх, а после пристъпих в коридор, много по-къс от онзи, по който бях минал долу.

Десетина метра по-нататък коридорът беше блокиран от друга метална врата. Зад нея се разнасяха настойчиви гласове. Акомпаниментът от лаещи кучета и изстрели потвърди, че съм открил скривалището на Петоски.

Беглият оглед на металната врата ми каза, че не мога да вляза. От тази страна нямаше дръжка, нито ключалка. Войникът в мен заяви, че вратата е неуязвима за нищо по-малко от тежка артилерия. Зарязах я и влязох в кабинета вляво, където цареше обичайната бъркотия от строшени мебели и разхвърлени документи.

Приближих се до стената и допрях ухо. Бях сигурен, че всичките действия се извършваха в отсрещната страна и вероятността да получа горещо олово в ухото е незначителна.

Стените бяха от гипсокартон и съдейки по трескавата дейност отвъд, не бяха така силно укрепени като вратата. Мигновено приклекнах и извадих бойния нож от ботуша си.

За по-малко от минута изрязах в гипсокартона парче с размер на торс. Отзад имаше втори пласт от същото нещо. Винаги съм се чудил защо американците наричат този крехък, чуплив материал „каменна плоскост“. Използвайки само върха на ножа, пробих малък кръг в гипсокартона и надникнах в убежището на Петоски.