Читать «Жътваря» онлайн - страница 58

Първата канонада утихна. Изправих се пред разбитата врата и изпразних пълнителя през дървото. Вътре се разкрещяха мъже и единият издаде поредица гърлени стенания. Бях улучил поне един. Оставаха трима. Може би.

Ринк вдигна крак, ритна вратата, отвори я, мигновено обсипа стаята с куршуми и се дръпна встрани. Нужни ми бяха две секунди, за да сложа нов пълнител. Сменихме позиции с хореографска прецизност и аз открих огън. Стрелях толкова бързо, колкото можех да натискам спусъка. След това влязох в стаята и се придвижих наляво, а пушката на Ринк избълва още един пълнител.

Въоръжените сблъсъци не приличат на балетните сражения във филмите на Джон Ву. Премятанията и скоковете, докато стреляш, са запазени за киното. Реалността не е толкова приятна… Допрях гръб до стената, вдигнах пистолета и го изпразних по всяка движеща се мишена. Крещях нещо, което беше неразбираемо дори за мен, животински рев на презрение, страх и невъздържана ярост.

Свърших патроните само за няколко секунди, но въпреки това се почувствах изразходван като гилзите, търкалящи се на пода в краката ми.

Ринк нахлу в стаята. Беше допрял приклада до рамото си и търсеше мишени. Въздухът се изпълни с пушек и непогрешимия парлив мирис на кръв. Мъж се бе свлякъл в ъгъла на помещението. Беше се хванал за главата и ридаеше от ужас. Друг се бе прострял върху масичка за кафе. В рамото му зееше дупка, голяма колкото юмрук. Мънкаше нещо, изпаднал в делириум от агония.

Бяхме се погрижили за двама от тях, но не видях къде са другите двама. Докато Ринк държеше на прицел треперещия от страх мъж, аз отново смених пълнителя на пистолета си. Ринк се приближи до отворения прозорец. От аварийната стълба отекваха звуци на бягство.

— Внимавай — предупредих аз Ринк и мъжа, който се дръпна назад от дулото на зиг-зауера ми.

Приятелят ми се усмихна накриво.

— Като плъхове в канал — отбеляза той. — Двама бягат, Хънтър.

— Остави ги.

Уплашеният мъж ме погледна през сълзи и размазани сополи. Подритнах го с ботуша си.

— Къде е Джон Телфър?

В старите романи на Едгар Алън По жертвите на терор често вият, сякаш оплакват мъртъвци. Не бях чувал такова нещо и нямах представа как звучи. Досега.

Ритнах го по-силно.

— Къде е Телфър? Няма да питам още веднъж.

Той сигурно прочете нещо в изражението ми. Може би колебанието ми да убивам хладнокръвно. Каквото и да беше, поведението му рязко се промени:

— Начукай си го, задник.

— Сега си смел, а? — Допрях дулото на пистолета в средата на челото му. — Мислиш, че няма да го направя ли? Пробвай.

Човекът отново започна да вие жаловито.

— Къде е Телфър?

— Не знам за кого говориш. Питай Петоски, не нас. За Бога… не ме убивай.

Махнах оръжието от главата му. Имаше ален кръг там, където горещият метал се беше впил в плътта му.

— Втори въпрос и правилата не са се променили. Къде Петоски?

Мъжът искаше да се съпротивлява. Вероятно беше остатък от смелост, но по-скоро страхът от шефа му връзваше езика. Пак допрях пистолета до челото му.