Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 18

— Какво да съм разбрала?

— За онази… жена.

— О, мамо… Всички в квартала знаят! Беше ми неудобно заради теб! Чудех се как може да си толкова сляпа…

— Знаех, но си затварях устата…

Не беше вярно. Научи го едва снощи от съседката Шърли, която живееше на тяхната площадка и която й сервира същите аргументи като дъщеря й: „Жозефин, крайно време е да отвориш очи и да кажеш майната му! Изневерява ти и ти нехаеш! Събуди се! Дори продавачката в хлебарницата едва се въздържаше да не ти се изсмее, докато ти подаваше франзелата!“

— Кой ти каза? — настоя Жозефин.

Погледът, който й хвърли Ортанс, направо я вледени. Студен, изпълнен с презрение поглед на жена, която знае, към другата, заблудената, поглед на изпечена куртизанка към тъпа наивница.

— Клета моя мамо, отвори очи. Я се виж как си облечена, как си сресана. Ужасно си се занемарила. Нищо чудно, че е отишъл при друга! Крайно време е да излезеш от средновековието и да заживееш в настоящето.

Същият глас, същият високомерен непукизъм, същите аргументи като на баща й. Жозефин затвори очи, запуши уши и кресна:

— Ортанс, забранявам ти да ми говориш с този тон… Ако от известно време успяваме да преживеем, то е само благодарение на мен и на моето средновековие! Не ме интересува дали ти харесва, или не. Забранявам ти да ме гледаш с този поглед. Аз съм ти майка, не го забравяй нито за миг, твоята майка! И е редно… Не е редно… Длъжна си да ме уважаваш.

Започна да пелтечи, беше направо смешна. Друг, нов страх я стисна за гърлото — нямаше да успее да отгледа дъщерите си, защото й липсваше авторитет, нещата щяха да излязат от контрол.

Отвори очи и видя Ортанс да я наблюдава с любопитство, сякаш я виждаше за първи път, и образът, който видя в учудения поглед на дъщеря си, никак не я успокои. Ужасно се засрами, задето си изпусна нервите. Не бива да смесва всичко, си каза, сега, след като остава единствената им опора, трябва да им служи за пример.

— Съжалявам, скъпа.

— Няма нищо, мамо, няма нищо. Уморена си, изнервена. Иди си полегни, ще се почувстваш по-добре…

— Благодаря, скъпа, благодаря… Ще отида да видя какво прави Зое.

След като се наобядваха, момичетата отново отидоха на училище и Жозефин почука на вратата на съседката Шърли. Самотата вече започваше да й тежи.

Отвори й Гари, синът на Шърли. Беше една година по-голям от Ортанс. Двамата бяха в един и същ клас, но тя отказваше да се прибира заедно с него, защото бил много размъкнат. Ако й се случеше да пропусне някой час по болест, никога не искаше неговите записки, за да не му дължи нищо.

— Не си ли на училище? Ортанс вече отиде.

— Имаме различни избираеми предмети, в понеделник се прибирам в два и половина… Чакай, искаш ли да видиш новото ми изобретение?

Той измъкна отнякъде два дамски тампона и започна да ги премята във въздуха, като го правеше така, че конците да не се преплитат. Странно: щом единият тампон се доближеше до другия, вместо тънките бели памучни кончета да се заплетат едно в друго, той се заковаваше и не помръдваше, после се поклащаше напред-назад и се завърташе, отначало на много малки кръгчета, които постепенно се разширяваха — всичко това без никаква намеса от страна на Гари. Жозефин го изгледа учудена.