Читать «Жените» онлайн - страница 3

Той вдигна глава, без да отваря очи, и се заслуша в жегата.

Радиото въздишаше.

Той отпусна за малко глава.

Тя го усети отново да се надига. Отвори едно око — той беше облегнат на лакът и оглеждаше пристана, небето, водата и пясъка.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отвърна той и отново легна.

— Нещо — настоя тя.

— Стори ми се, че чух нещо.

— Радиото.

— Не, не радиото, нещо друго.

— Нечие друго радио?

Той не отговори. Тя чувстваше ръката му да се напряга и отпуска, напряга се и се отпуска.

— Ето го пак, дявол да го вземе — каза той.

И двамата се ослушаха.

— Нищо не чувам.

— Шшт! За бога… — възкликна той.

Вълните се разбиваха о брега като тихи огледала, купчина преливащи се, шепнещи стъкълца.

— Някой пее!

— Какво?

— Кълна се, че някой пееше.

— Глупости.

— Не, слушай.

Ослушаха се пак.

— Нищо не чувам — каза тя студено.

Той бе станал прав. На небето нямаше нищо, нито на кея, нито на пясъка, нито откъм павилиона за кренвирши. Само втренчената тишина, вятърът, който духаше край ушите им и клъвваше светлите, разрошени косъмчета по ръцете и краката му.

Той тръгна към морето.

— Недей — извика тя.

Той погледна надолу към нея някак особено, сякаш я нямаше. Продължаваше да се ослушва.

Тя усили транзистора. Той избухна в думи, ритъм и мелодия:

„Намерих си момиче за милиони…“

Той направи кисела гримаса и нервиран махна с ръка:

— Спри го!

— Защо, на мен ми харесва. — Тя го засили още. После щракна пръсти, извивайки тяло и се опита да се усмихне.

Беше два часът.

Слънцето изпаряваше водите. Старият вълнолом се разширяваше запъхтян в жегата. Птиците залепнаха по нагорещеното небе, неспособни да се движат. Слънцето пронизваше зелените течения, които обикаляха край вълнолома; хващаше и изглаждаше ленивата белота, която пълзеше между рифовете.

Във водата се люлееха и разстилаха бялата пяна, заскреженият коралов мозък, възлестите водорасли, пясъкът от прилива.

Мургавият мъж лежеше на пясъка, до него — жената в черния бански костюм.

Откъм водата като мъгла лъхна музика. Шепнещата музика на дълбоки приливи и отливи, на отминали години, на сол и пътешествия, на разпозната и приета необичайност. Музиката звучеше като плисък на брега, като ръмящ дъжд, като раздвижване на гъвкави крайници в дълбините. Тя пееше с глас, залутан от незапомнени времена в кухините на раковините. Съскането и въздишките на прилива в изоставени трюмове на кораби със съкровища. Звукът, който издава вятърът, преминавайки през гол череп, захвърлен на пясъка.

Но радиото на одеялото свиреше по-силно.

Сиянието, крехко като жена, тънеше морно надолу и чезнеше от погледа. Още само няколко часа. Те всеки момент ще си тръгнат. Да можеше той да дойде за миг, само за миг. Мъглявината безмълвно се разстилаше и си представяше тялото и лицето му във водата, дълбоко долу. Чувстваше го хванат и задържан в нейното потъване на двадесетина метра дълбочина, заловен в една силна струя, която се огъваше и извиваше в неистови жестикулации към дълбините на скрития морски водовъртеж.