Читать «Ерих Райтерер» онлайн - страница 2

Но за мене бе по-важно отварянето на чекмеджето, което ми трябваше. Поисках позволение и с помощта на една ножица изкъртих ключалката. Чекмеджето беше пълно с книжа. Най-отгоре, пъхната набързо, отворена черна тетрадка, изпълнена с плетениците на странен немски почерк, ме заинтересува извънредно. Преди да се сетя да обадя на хазайката, аз се зачетох. Някой беше започнал да разказва поривисто и страстно още от първото изречение.

… От една седмица живеем заедно. По една случайност, или дявол знае защо, той носи моето име — Ерих Райтерер. Но съвсем не прилича на мене. Той ми е съвършено чужд. Никога не бях го виждал и кой знае откъде дойде онзи ден, когато…

Беше пред „Голямата музикална зала“. Хуберманов концерт по двеста крони последните места! Аз отчаян крачех пред широкото предверие на залата. Наистина не можех да купя скъпия билет. Логично беше да си отида. Но аз чаках да стане някакво чудо.

— Ти можеш да чуеш концерта и без да платиш двеста крони, които навярно нямаш!

Чудото беше дошло. Аз се обърнах. Пред мен стоеше моят едноименник.

— Да — потвърди той, — само пожелай!

Разбира се, трябваше да отхвърля това предложение, направено от непознат, и то така грубо, като ми говореше на „ти“ и с тоя предизвикателен присмех в очите му. Но аз не го отхвърлих. Дори не ми дойде такова нещо. „Предлагат ти да чуеш концерта“ — само това помислих и се усмихнах любезно на господина:

— Благодаря ви… аз наистина…

Той ме удари по рамото.

— Да вървим, какво ще го усукваме…

Тръгнах след него. Излязохме откъм задната страна на концертната зала. На една врата стоеше надпис „Вход, забранен за външни лица“. Господинът отвори тъкмо тази врата и ме покани да вляза. Сам той остана вън. Аз го погледнах слисан.

— От този вход можеш съвсем спокойно да влезеш в концертната зала! — повтори той и бързо затвори вратата след мене.

Смутен, аз се доверих и тръгнах. Но още не бях прекрачил и първото стъпало, напреде ми се изправи един от разпоредителите в униформа. Ясно беше какво ще последва. Аз не дочаках. С два скока се намерих обратно на улицата. Тука не видях повторно любезния ми едноименник, но не го и потърсих.

Няколко дни след случката той сам дойде в квартирата ми.

Беше нерадостен ден от мъчителните дни на моя бедствен живот. Пак нямах пари. Не за концерт. За хляб. Лежах на меката отоманка и мислех как да се сдобия с пари. Не стигнах доникъде. Тогава някой почука на вратата. Още недочакал моя отговор, в стаята влезе Ерих Райтерер. Ядосах се.

— Вие тука?

— Защо не? — запита той и в очите му светкаше присмех и наглост.

Но той съобрази, че така няма да постигне нищо. Лицето му се смекчи. Дори в очите се появи някакъв нов израз. Съвсем кротко и някак извиняващо се започна:

— Миналия път забравих да се представя… Извинявайте… Името ми е Ерих. Ерих Райтерер, студент по медицина…

Скочих от дивана, разтреперан от гняв.

— Не разбирам защо играете тази комедия с мене! Малко са моите грижи, та сега трябва и с вас да се разправям!… Онзи ден вие грубо ме подведохте, а днес искате да се гаврите. Защо се наричате с името ми?