Читать «Ема» онлайн - страница 2

Кàреков се зачерви, като позна колко дръзкост имаше в тая шега, но беше късно.

Ема се леко зачерви, па продума с шеговит тон:

— В България? Боже мой, много с далеко, бихте се уморили дотам…

Па се изсмя и се вгледа настрана в някакъв шалет на брега, прозорците на който заслепително лъскаха от лучите на слънцето. Но заигралата руменина по бузата й обаждаше, че мислите й друго сега ги вълнуваше.

— А хубава ли е вашата България? — попита тя пак, като впи погледа си в неговия.

— Хубава до обожаване, нали ви съм говорил толкова пъти? — Нейните планини не са тъй високи като вашите, но са чудесни по красота и величественост; тя няма кристалните швейцарски езера, но има райски хубави долини, и между тях Розовата долина, един брилянт…

Лодката се клатеше грациозно на едно място. Кàреков и Ема стоеха един срещу други — водата, въздухът, небето — всичко около пазеше пълна тишина. Нямаше чужди уши, нямаше свидетели… Но това мълчание на природата, вместо да насърчи, смути повече и момъка, и момата.

Внезапно Кàреков във вълнение попита решително:

— Госпожице, ако един ден животът, щастието ви поискат да напуснете Швейцария, имали ли бихте тоя кураж?

— Животът, щастието ми? — изсмя се Ема и устните й показаха два чудни реда бели бисери. — Не разбирам добре, г-н Кàреков.

— Ако ви кажех: госпожице Емо? Не ако ви кажех — аз ви казвам: госпожице Емо, обичам ви безкрайно?

И Кàреков направи някакво движение, като да коленичи, но не стори това, а само фана леко за ръката Ема и се наведе да цалуне пръстите й…

Ема пламна цяла в огън, тя неволно си дръпна ръката… Тя сбра всичките си душевни сили да отговори умно или поне достолепно на тая неочаквана изповед на младия си другар; но намери изход само в шеговито-лекия тон. Тя се изсмя яката.

— Как! — извика тя. — Нали толкова пъти съм слушала от вас, че във вашето отечество е свещен закон най-стария син да се жени за българка? А вие сте първия син. Ще смеете ли да оскърбите чувствата на госпожа майка си, която обожавате?

Ема вече се не смееше… Тя видя, че не така, че друго нещо трябваше да каже. Тя опъваше с ожесточение краищата на омбрелата си, която бе сложила до коленете си.

Кàреков каза:

— Подобен респект към простодушни традиции може ли да стане пречка на най-голямото щастие в тоя свят? Но аз няма да оскърбя чувствата на майка си, Емо, а напротив, тя ще бъде щастлива… тя ви благославя…

Ема го изгледа втрещена.

— Отде ме знае? Защо?

— Да, благославя ви… На! Слушайте какво ми отговаря на моето писмо. — И Кàреков извади из портфелчето си едно писмо. Ръката му трепереше.

— Как… вий сте писвали за мене? Какво сте писвали? — извика съвсем смаяна Ема.

— Да, писах й — на всеки случай… Слушайте, ще ви превеждам от български: „Драги синко Добре, плакала съм от радост, като прочетох писмото ти. Твоето щастие ми е най-драгоценно, чедо… От мене воля и благословия… Ема е хубава като ангел на портрета…“

— Портрета ми? — извика още по-смутена девойката.

— Портрета ви, госпожице.

— Как, у вас ли е бил? А аз се чудех къде се е дянал моя портрет. Невероятности всичко това, господин Кàреков… Невероятности…