Читать «Експедиция Атлантида» онлайн - страница 13

Беше намерила островърхото, изкривено парче метал, дълго около пет сантиметра и излъскано от пясъците на Мароко, преди двайсет години, по време на една експедиция с родителите си, когато бе осемгодишна. По онова време главата й беше пълна с приказки за Атлантида и тя вярваше, че това е направено от орейхалк, метала, описан от Платон като една от характеристиките на изгубената цивилизация. Сега, гледайки го вече с по-критичните очи на възрастен, тя най-после бе приела, че баща й е бил прав, че това не е нищо повече от нискокачествен бронз, безполезен остатък, пренебрегнат или изхвърлен от някой, който го бе подхвърлил на работната им площадка. Но съвсем определено бе дело на човешка ръка — знаците по заоблените му външни ръбове го доказваха — и тъй като това беше първата й истинска находка, родителите й — след многото настоявания, типични за осемгодишна любознателна хлапачка — й позволиха да го задържи.

Когато се върнаха в Съединените щати, баща й го превърна в медальон за нея. И тя реши изведнъж, че той ще й носи късмет. Тъй като това си оставаше недоказано — академичните й успехи се дължаха изцяло на интелигентността и усърдната й работа, и тъй като не беше спечелила от лотарията — Нина знаеше едно нещо със сигурност: единственият ден, в който не си го сложи, забравяйки го в бързината у една приятелка по времето, когато се готвеше за приемни изпити, бе денят, в който родителите й умряха.

Много неща се бяха променили за нея оттогава. Но единственото, което не се промени беше, че не пропускаше ден, в който да не носи медальона.

Напълно съзнателно, сега го стисна отново, преди да отпусне ръката си. В този момент се нуждаеше от целия късмет на света.

Стегна се и отвори вратата.

Тримата професори седяха зад внушително дъбово бюро и вдигнаха глави при влизането й. Професор Хогарт беше едър, приветлив възрастен мъж, чиято доживотна професорска позиция и антипатия към бюрокрацията обясняваха славата му на човек, способен да одобри молба за финансиране само на базата на една умерено интересна презентация. Нина се надяваше, че нейната ще е повече от това.

От друга страна, дори най-увлекателните презентации в историята, които биха завършили с показването на жив динозавър и лекарство за рак, нямаше да спечелят подкрепата на професор Ротшилд. Но тъй като възрастната жена не можеше да понася Нина — както впрочем всяка друга жена под трийсетте, — тя вече я смяташе за изгубена кауза.

Така че дотук можеше да разчита на едно твърдо „не“ и на едно несигурно „може би“. Но поне можеше да се надява на третия професор.