Читать «Една малка кооперация, за която нищо не сте чули досега» онлайн - страница 2

Онзи с количката пак дойде.

— Аз свърших вече. Отивам горе да помагам на другите.

— Че то и аз ще отида — се обади друг, — и за мене вече работа няма.

Моят познайник пошушна нещо и на двамата. Те ми дадоха знак с глава и тръгнахме за второто отделение. То се намира точно над първото и големината му е почти наполовина от него. По стените паропроводни тръби, които стигат до два големи цилиндрични казана. От тях излизат тежки изпарения. Душно е. В левия казан са поставени, увиснали на пръчки, телешки н волски крака, а в десния плуват промитите шкембета. Тук става, така да се каже, генералното прочистване на краката и шкембетата.

Аз вече имам неофициалната карта на репортажист, която струва повече от журналистическата карта, защото хората ме чувствуват за „съвсем от тяхната черга“ въпреки връзката и меката шапка. Питам един черен мъж:

— Колко ви плащат?

— Че как да кажа? Колкото си изкараме.

— Не сте ли на надница?

— На парче сме.

— Е, ти колко вадиш на ден?

— Осемдесет, сто, сто и двайсет лева.

— Ами онзи там — дето стърже?

— Че и той толкова.

— Ами този на казана?

— И той толкова.

— Та еднакво ли изкарвате на ден бе, джанъм? Това е човешка ръка. Трябва сръчност. Не всеки еднакво може. Нали казваш, че на парче работите?

На човека му стана криво, че не мога да разбера очевидно проста работа, и извика:

— Пешо, ела тука, ела да се разберете.

При мене дойде сухичък момък, избърса се о дочения панталон и ми подаде ръка за запознаване.

— Какво не можете да се разберете?

— Не че не можем, но ми е чудно — как така всички еднакво парчета изкарвате за един работен ден.

— Еее, как еднакво! Не може еднакво — кой ви каза това?

— Човекът ми каза, че еднакво пари получавате. А нали работите на парче?

— Сега разбрах каква е работата. Вярно е това, че работим на парче и че еднакво пари получаваме. Само че ние тука сме задруга, ние сме нещо такова… нещо като кооперация. Изработваме примерно триста шкембета на ден. Те правят примерно 4000 лева. Тези пари си ги делим по равно. Това е всичкото. И иначе може да се работи, само че не струва. Ще ми се паднат някой път такива, които се чистят мъчно, и няма да мога за хляба да хвана. Така е по-добре. И после другарството така не страда. Не се гледаме накриво, помагаме си, по-близки ставаме. Ето на — мобилизираха някои от нас. Ние и тях поддържаме. Получават си хората, колкото всеки от нас. Аз бях два месеца войник. Идвам си и другарите ми броят, значи, 5000 лева. „На, казват, това ти се полага.“ Взимам аз парите и си купих радио. Сега вечер все на него кисна. Въртя от единия край на скалата до другия. Слушам някой приказва отдалече, от Алжир, не разбирам нищо от приказката му, но като че ли виждам и него, и къщите, и палмите, и всичко. Хубава работа! — В очите на момъка се разгоряха въглени. Той махна с ръка и после замълча.

— Та харесвате ни уредбата, значи!

— Много! По-хубава солидарност и не може да се иска днес.

— През лятото да ни видиш — вземаме си общо сухоежбина и хайде отвън на тревата. По-сладко ни е, когато сме заедно.

Аз си тръгнах. Зад мене някой се обади: