Читать «Една малка кооперация, за която нищо не сте чули досега» онлайн

Никола Вапцаров

Една малка кооперация, за която нищо не сте чули досега

Карай направо, хее оттатък, отсреща карай!

А че направи му път де! Не виждаш ли? Човекът се мъчи. През гюбрето ли да кара? Посрини малко отсам.

Онзи, който караше количката с голяма цинкова тава отгоре, се поусмихна и изтърси на посоченото място три неразпрани волски шкембета.

Няма повече. Сега ще докарам и последната количка. — Битти. — Той избърса челото си с опакото на ръката и пое пак.

Тези бяха първите думи, които чух, когато влязох в шкембеджийско-пачеджийското отделение на столичната кланица. Някой ще каже:

— Ама тема за репортаж! Ама проза!

Чакайте! Не бързайте толкова! Все ще научим нещо от тези хора!

Помещението е почти под земята. То е дълго около петнадесет метра и с циментовите си греди, които опасват стените и тавана, напомня дълъг сводест мост. По пода — кръв и нечистотия. На средата — голям куп току-що извадено от шкембетата гюбре. Тук работят десетина души, препасани със зеленикави водонепромокаеми престилки и обути в гумени ботуши. Иначе не би могло и да се работи — навсякъде се разлива вода, навсякъде е влажно и нечисто. И работят хората. Никой не обръща внимание, че е влязъл чужд човек. До мене има намотан маркуч и един скулест младеж идва и почва да го размотава и навярно от досада засвирва.

Аз, разбира се, не се стеснявам. Познавам аз горе-долу психиката на трудещия се човек. Едва ли има да го ядосва нещо повече от това, когато го гледащ, когато си бръкнал с ръцете си с джобовете, а той се поти. И после връзката, меката шапка и чистотата, която лъха от тебе, поставя между ви някаква преграда.

— Слушай, младеж — казвам аз, — колко души работите тука?

— Различно. Девет, десет… както се случи.

— А какво всъщност работите?

— Ами нали виждате порим, чистим, мием… Това. Друго няма.

— Момъкът издърпа маркуча и каза почти строго:

— Пазете се, ще ви изцапам.

— Е де, дано съм се цапал повече от вас.

Думите ми постигнаха ефекта, който очаквах. Момъкът ме погледна недоверчиво, погледна лъснатите обувки и не устоя:

— Че къде сте се цапали повече от нас?

Казах му аз, казах му само името на една фабрика, в която съм работил, и той се издаде:

— И нашето е мръсно, но вашето никъде го няма.

Гласът му беше грапав, но дълбоко някъде аз чувствувах дружески нотки. По едно време дори той съвсем се размекна:

— Прощавайте!… Нали така, като ви гледа човек — съвсем от друга черга сте, а то, кажи-речи, пак от същата.

— Не ви ли е студено тука?

— Че е студено — студено е. Сега нищо, но през зимата да видите. Не може, работата е такава — вода, цимент. Пък и врати няма — раззинато е като хамбар. Колички идват ту от едната, ту от другата страна. Студено е, но като работи човек, не чувствува толкова.

— Нещо друго да кажете?

— Няма какво. Право ви казах още в началото. Тука ние разпорваме шкембетата, изкарваме боклуците и ги измива ме със студена вода. Горе има друго отделение — разгледайте него. А сега, прощавайте, другарите ми, знаете, ще се мръщят.

И право — клинчи ли един, другарите на гърба си трябва да го носят.