Читать «Дядо Пихтунчо» онлайн
Ангел Каралийчев
Ангел Каралийчев
Дядо Пихтунчо
Дядо Пихтунчо откачи от стената си пушката, пое кожената чанта, в която баба Пихтунка му беше натъкмила една прясна пита, една варена кокошка, зачервена от огъня, една бъклица винце, и тръгна.
— Да ми удариш десетина яребички крилати! — Поръча му баба Пихтунка.
— Ще ти ги ударя.
— И два заека мустакати!
— И два заека мустакати ще донеса.
— И една лисичка опашата.
— Защо не? Ами перо за шапката ми? — извика дядо Пихтунчо и се обърна назад.
Баба Пихтунка се заклати като юрдечка към къщи. Подир малко се завърна с едно дълго патешко перо и го бодна върху шапката на храбрия ловец. Дядо Пихтунчо навири своя червен нос — като морков от Джулюница — и тръгна подир кучето, което весело тепаше в дълбокия път към гората. Денят беше топъл, птиците чуруликаха, защото нямаха друга работа, а листата на крайпътните дървета си шъпнеха:
— Божичко, какъв страшен ловец!
На един кръстопът дядо Пихтунчо спря, почна да си бърше челото, а кучето му клекна и втренчи поглед към каруцата, която слизаше от Царево градище. Подир нея бягаше едно мъничко женско кученце със завита като кравайче опашка.
— Мандаринка! — рече си дядовият Пихтунчов пес и тръгна към кученцето.
— Хей, Кожодерко, къде отиваш? — извика дядо Пихтунчо на своето ловно куче, ала то не му обърна внимание и отлъчи настрана от пътя мандаринката. Набързо завърза приятелство с нея и рече:
— Позволяваш ли да пътувам с тебе подир каруцата, госпожице? Искам да дойда до града — да ми се порадват гражданите. Отколе не съм надничал в градски гостилници. Подивях в това село Въбел.
— Позволявам ти, господин Кожодерко. Ти ще бъдеш подир дясното колело, а пък аз подир лявото.
— Чудесно! — зарадва се Кожодер.
— Кожодерко, братко, моля ти се, върни се! На кого ме оставяш сред пътя? — занарежда дядо Пихтунчо.
Кожодер дори не се обърна.
— Обидно ми е — рече той на новата си приятелка, — когато тоя пиян старец ме нарича „братко“. Какъв ми е брат той? Не може да лае, не може да ходи на четири крака, няма опашка. Само яде като слон и пие като бивол.
Кучетата отминаха, дядо Пихтунчо поклати глава заканително и навлезе в гората. Скоро забрави изменника Кожодер и си затананика:
Един заек изскочи неочаквано от близкия храст, навири уши и погледна ловеца право в очите.
— Дребен лов за мене! — рече дядо Пихтунчо и отмина. — С нещо по-голямо искам да започна лова. Сетне ще трепя зайци и яребици.
Вървя, що вървя, стигна един бряст с разклонен дънер. Под бряста беше порасла гъста трева, мека като памук.
— Заповядай под моята сянка! — покани брястът ловеца. — Тоя зелен килим за теб съм го постлал.
— Защо не? — отвърна дядо Пихтунчо. — Ще поседна да си почина, да си похапна и да подремна, та сетне, кога се дигна — зверовете в тая гора ще ме познаят кой съм. Продължавам им живота още два часа.
Великодушният ловец сне шапката си, окачи пушката на един сух клон и седна. Опря гръб върху дънера на бряста. Бръкна в чантата, извади една бяла кърпа и започна да нарежда върху нея: прясната пита, запечената кокошка, бъклицата. Но тъкмо когато хвана кокошката за двата крака и се опита да я разчекне, един страшен глас ревна зад гърба му:
