Читать «Дядо Груйчо от Върбовка» онлайн - страница 2

Нощта превали, когато заспаха.

На другата вечер бабичката пак:

— Да имаме сега на софрата паничка мед, да натопи челяк къшея си… Инжирите, дето си ги донесъл, са сладки, не думам… Ама медът… ех!

— Харно нещо е медът. Дето рекъл онзи — най-сладкото — съгласи се дядо Груйчо.

Баба Груйка продължи:

— Гледай го хаджи Пъшо. Наредил ги в градината — двайсет и четири кошера, а зад кошерите колибата му, а пред колибата изправил едно плашило. То, който ще краде мед, от неговото плашило ще се уплаши. Толкова му сече хаджийският ум.

— Толкова му сече умът на хаджи Пъша — добави старият.

— Цял ден се разхожда като паун между кошерите, пухти, а броеницата все отзаде му. Не го е грях!

— Тъй ами — рече дядо Груйчо и изтърси пръстта от навоите си. — Да имам като него двайсет, какви ти двайсет — мед като извадя за едно лято — ще имам пет гърнета. Нареди ги ти тях петтях в колата, закарай ги на Оряховския панаир, обери им паричките, скрий си ги в пазвата, па си криви капата.

— Не ти трябват и пет. Един да имаш. Още пече лятно слънце. Де да знаеш, може, доде падне сланата, да се роят — ще станат два. Напролет, кога се роят, ще станат четири, ами ако се роят и четиритях? Нека тогава хаджи Пъшо ми се пери.

— Тая вечер, като си идех от нивата, минах край Пъшовия пчелин, че спрях колата, пуснах поводите на воловците и рекох си: Чай да си надникна през плета. Не ми се вярваше да са станали двайсет и четири. През пролетта бяха деветнайсет. Тамам зех да ги чета, и Пъшо се облещи насреща ми:

— Да си вървиш, кай, по пътя, Груйо, или ще те огрухам.

Не са добри очите ти, ще ми урочасаш гадинките. Хай, махвай се!

— Я го виж ти, очите ми не били добри, ами неговите! Като ги избалачи, тръпки побиват челяка. Идеше ми да зема един камък.

— Ами зе ли?

— Не зех. Рекох му: можеш да ме пъдиш, ама колкото за очите ми, бай Пъшо, не си прав. И си тръгнах.

— Там ли бяха двете му кучета?

— Не бяха. Отвел ги син му на кошарата.

Когато се прибраха и легнаха под чергата, баба Груйка го бутна с лакът:

— Защо не откраднеш от хаджи Пъшовите…

— Какво?

— Казвам: защо не откраднеш един кошер? Дето са двадесет и четири, там са двадесет и три!

— Ама ти луда ли си? Недей приказва тъй! Че може ли…

— Голяма работа — един кошер. Хората цяло село обират.

Я помисли какво ще ми бъде на душата. Цял ден ще кърпя, ще преда пред кошера, а те, мънинките, като бръмнат… Се едно в рая да ме гудиш. Не ща да ми носиш нищо от нивята.

— Как тъй?

— Не ти ща крушите, не ти ща дренките, нито инжирите.

Ако утре донесеш нещо, ще изтърся торбичката през плета на улицата.

И баба Груйка се сви на кравай.

На третята вечер тя заплака:

— Видях аз, разбрах аз, че ти за мене една пара не даваш. Да зема да ритам за мед, да умирам, да видиш, че ми изгаря душата за песенчица, като латинка за роса, пак няма да ме съжалиш. Брей, че кораво сърце носиш, като камък. На камък да се бях молила — толкова щеше да ме чуе.