Читать «Дядо Груйчо от Върбовка» онлайн

Ангел Каралийчев

Дядо Груйчо от Върбовка

Казват, че който носи обичка на ухото си, бил много късметлия. Каквато работа залови — тече му като в улей работата. Дяволът, ако го срещне — отбива се от пътя. Тръгне ли за снопи — колата му не се прекатуря. Вятър работа. Я вижте дядо Груйчо от Върбовка. Шейсет години носи на лявото си ухо една жълта обичка, а сега лежи запрян. Ето как стана.

Живее си дядо Груйчо в една къщурка със сламен покрив покрита — за да не го мокри дъждът. Живее с него и стопанката му баба Груйка. Има, да речем, дядо Груйчо две-три нивки и те му раждат жито. Има си още две волчета, които теглят колата, има си и седем овчици в кошарата. Ходи си дядо Груйчо отвъд в полето, оре, пръска семе, жъне, прибира житото и меле брашънце. Храни си бабичката. Всяка вечер, когато се връща от къра, той носи торбичката пълна: кога круши ще сбере от инжирите, кога омекнали почернели дренки от стария дрян над Кралевдолската чешма, кога диво грозде от Мързяновия дол.

Баба Груйка яде ли, яде.

Една вечер, като се върна старецът от градината, изпрегна двете даначета, пусна ги в градината, откачи от ритлата торбата и тръгна към къщи. Баба Груйка изскокна с огрибката — тъкмо замесваше хляб в нощвите — да го посрещне.

— Носиш ли ми нещо? — попита го тя.

— Набрах малко киселици.

Старата шопна ръка в торбата и разхапа една. Намръщи се.

— Ух, де ги намери тези пущини, не можа ли друго?

— Те не са за сега. Да ги заровиме в плевнята, че да видиш зимъс до кръщение какво чудо ще станат.

Донесе бабичката ибрика копанката, поля му да се измие, сипа от гърнето бобена чорба и седнаха да ядат.

През отворената изкривена врата надничаха пълният месец — главата му голяма като кринче — и рунтавото старо куче, клекнало на прага. Светулки мъждукаха под натегналия Баба Груйка надяна хурката, намести се до него и взе да преде на месечина.

Па си захоратиха двама.

— Старооо, старо — каза баба Груйка, — додея ми веке самичка да съм. Цял ден кърпя кълчищните ти гащи, подклаждам гърнето и си опустосвам живота. Че мойто живот ли е?

Нито хапвам като хората, нито за душата ми има нещо. Ходя самичка като шашава по двора, няма ни кокошка да клопне, нали туй лято измряха всичките от мор, нито куче да залай. Татун все подир колата ти върви. Че го другото остави, ами душицата ми изгоря за песенка, няма, дето рекъл онзи, кой да ми попее.

— Да бях по-млад, щях да отида в гората — да ти уловя едно славейче — рече дядо Груйчо, — ами то де мога покачи моите шейсет и две години на някое дърво.

— Не ми трябва мене славейче, стига да имаме един кошер пчели. Да си ги наместим в градината, че да бръмнат ония ми ти крилатички. Не ми трябва гайда, не ми трябват кавали.

— Ех, да имаме, ама нямане — отвърна дядото и отърси луличката си. — да бяхме си легнали, ай, уморен съм. Цял ден съм клепал подир ралото.

— Иди спи. Ти кога ли си помислил за мене? Не смея да ти кажа за какво съм петимна. Мене кучетата да ме ядат — сви се обидена баба Груйка.

— Ама недей тъй де — започна да се моли дядо Груйчо, — нали знаеш как ми тежи, като захванеш да се сърдиш. Утре целия кър ще обиколя, ама една торбичка инжири ще ти донеса. Нощта си легна над Върбовка. Заспали бяха и щурците. Дядо Груйчо дълго още моли бабичката си да не се сърди.