Читать «Дядо Градю Светогорецът» онлайн - страница 2

Мислеше клисаря, а вън денят встъпваше в своите права.

Прохладен утреник духна и загаси една по една трептящите по бледното небе самотни звездици. През таз, през оназ листна мрежа на зелените акации почна да долита звънливо чуруликане на чевръстите ранобудни птички. Влажния морен въздух на нощта се разведря и из тъмните зори изпъква околния мир…

Клисаря вдигна очи, сетне лениво тръгна към вратата.

„… Ей, всички тук легнаха един до друг…“ — минувайки между гробищата поклати тъжно глава дядо Градю. Той стигна камбанарията и се завъзкачи по високата вита стълба.

Той се изстъпи на върха до самата камбана. Съмнало се бе, ала къщите спотайваха още в себе живота и нищо, нищо не се мяркаше ни по улици, ни по чардаци, ни по дворища.

„… Преди слънчев изгрев да не чукам, рече снощи попа…“ — повтори на себе си той, облегна ръце върху железните пръчки и се загледа напред.

„… Я, колко къщи…“ — замисли се дядо Градю и нова тъга прониза сърце му. — „Запустяват, разсипват се… Останали без стопани…“

По чердака на хаджи Стояновата къща впи очи клисаря към насрещната висока, клюмнала вече на една страна стряха. „Кожи да суши, онзи касапина — де му синовете, зетьовете?… Ами хаджи Ганчовата — зарея поглед той из къщите наокол — като се вече разсипва? Прилепи останали да мътят из нея. Барим Юрдан чорбаджи си го заслужва… Ей и в градината му — буренак, мечки да гониш. Нали той изяде сирашките пари… Пък Александър, хаджи Милановия, да продаде на онзи колибарин, бакалина, бащината си къща… Ама, асла, кой остава тук да живее? — Ай таквиз; слезли от колибите, ратаи, бакали, които били у чорбаджиите, те им сядат на местата… Най-богатия не е ли сега Чавдаря, когато, аз го помня, ходеше мамули за хаджи Ганчови да прекупва с един пустал кон по колибите… Богати, имотни, ама все не могат там да стъпят, като онези, старите…“

Поклати знаменателно глава клисаря и впери очи в далечния балкански връх, облян с ярък, кървав светлик. Всичко наоколо сякаш се отърсваше от нощната дрямка, птичетата захласнато чуруликаха, някакви живи, несхватаеми звуци се подеха от всички страни. И бодрост се поде в гърдите на дяда Градя. Той хвана провисналата връвчица, за която бе свързан езикът на камбаната, па мъжки потегли. Тържествен, мощен звън се понесе наоколо, след него зачести втори, трети и в една минута всичката котловина, в която се свира малкия градец, се пробуди. Слънцето се въздигаше над Балкана.