Читать «Дяволът не обича да чака» онлайн - страница 2

Той вдигна до устата си син пакет „Голоаз“, стисна с устни единствената цигара и я издърпа навън. В момента, когато щракна евтината си пластмасова запалка, от мрака се чу глас. Хашим отстъпи рязко назад в сянката, ядосан на себе си, че се е оставил да видят лицето му. Ръката му се плъзна към страничния джоб на панталона и напипа през плата очертанията на ножа, с който не се бе разделял още от детството си в градските гета на Алжир.

В светлината на натриевата лампа се появи ниска фигура на мъж, загърнат във войнишки шинел. Шапката на главата му наподобяваше фуражките на Чуждестранния легион; беше нахлупена ниско и от края й капеше вода. Лицето не се виждаше. Мъжът заговори на английски — тихо, с дрезгав глас.

— „В полята на Фландрия — каза той — цъфтят макове.“

Хашим пое дъх и отвърна също на английски с втория стих от поемата, който бе наизустил, без да разбира значението на думите:

— „Между кръстовете, ред след ред.“

— Combien? — запита продавачът. Колко? Дори само тази дума бе достатъчна, за да стане ясно, че не е французин.

— Vingt-cinq mille — отвърна Хашим. Двайсет и пет хиляди.

Куриерът положи на най-долното стъпало кафеникава брезентова чанта и се дръпна крачка назад. И двете му ръце бяха в джобовете на шинела; Хашим не се съмняваше, че поне в едната стиска пистолет. От задния джоб на сините си дочени панталони той извади увитите в найлон пари, после също направи крачка назад. Така се постъпваше винаги — никакъв физически допир, безопасна дистанция между двамата. Мъжът се наведе и взе парите. Не си даде труд да ги брои — кимна и пъхна пакета в шинела си. След това отново се дръпна крачка назад и зачака Хашим да направи своя ход.

Хашим се надвеси над стъпалото и повдигна чантата. Тежеше доста — повече от друг път, но не чак толкова, та да се усъмни, че може да е пълна с пясък. Разтръска я и усети как съдържанието се намества безшумно вътре; представи си множеството пакети пресован прах, които се приплъзваха помежду си. Сделката бе сключена и той зачака другият да си тръгне пръв. Това също беше част от уговорката — доставчикът не биваше да види накъде ще тръгне получателят, понеже незнанието беше сигурност.

Тъй като не желаеше да направи първата крачка, Хашим стоеше неподвижно и гледаше другия. Изведнъж си даде сметка за шумовете, които ги заобикаляха — тътена на автомобилното движение, шляпането на едрите капки дъждовна вода, които се оцеждаха от ръба на терасата.

Нещо не беше наред. Хашим тръгна покрай стената. Пристъпваше крадешком, като гущер; всеки изминат метър го приближаваше към свободата на нощния мрак. С две големи крачки мъжът го застигна и с едрите си ръце го стисна в желязна хватка за гърлото. Небоядисаната стена удари Хашим в лицето и размаза гърбавия му ориенталски нос в безформена маса. Миг след това, вече проснат по лице върху бетонния под, той чу щракването на предпазителя и усети дулото на пистолета зад ухото си. Със свободната си ръка и със завидна ловкост, издаваща дългогодишна практика, мъжът изви ръцете му зад гърба и ги закопча една, към друга с чифт белезници. Полиция, помисли си той. Но как са могли…