Читать «Дъщерята на лихваря» онлайн

Даниела Колева

Дъщерята на лихваря

„Къде остана онова момче, което ожених за себе си?“ Попита се тя, докато пълнеше чашите. „Няма го в мъжа насреща… И чертите на лицето му, изсечени някак са станали…“

— Наздраве! Какво виждаш? — попита я той.

— Разликите… отпреди, когато се обичахме — и добави наум — „надявам се, да сме се обичали“.

— Мдаа, беше някога… забравихме чувството, заедно с илюзиите в оная мазичка — отвърна й той.

— Аз вече нямам такива за нас — призна му тя.

Той на свой ред се вгледа в нея:

— Не мисли, че аз имам. Изгубих ги почти веднага, като ме доведе в тоя „дом“.

Тя продължи по-тихо:

— Помниш, нали, че не можех да избирам… освен да се върна тук, откъдето, всъщност, не успях да избягам.

— Не искаше… признай си… Ти си свикнала с удобства, с лукс. Разбирам те, затова не прие да идем при нашите.

Тя се замисли:

— Да… там е дом, но как щяхме да се сбутаме с родителите ти в двустайната панелка?

Той отвърна неуверено:

— Все някак…

Замълчаха. Той пресуши чашата:

„Да… знам, искаше ти се тук. Да е охолно и за мен и за детето…Убеждаваше ме, че то ще направи чудото… хармонията.“

А на жена си:

— А се оказах жребеца потребен за оплождане…

Тя му отвърна:

— А аз кобилата износила наследника… Ще спорим ли кой от нас е повече жертва?

— Не, безсмислено е…Тук научих всичко за човешкото нещастие… и станах част от него.

Тя наведе глава:

— Знам… — и си каза: „А се надявах да се радват, че имат зет и внук… че сме семейство.“

Тя напълни чашите и си продължи наум:

„Е, наследника е осигурен. Ние сме ненужните придатъци. Лихварят има на кого да завещае. Достойнството прилича на мъжете… аз съм дъщерята.“

— Наздраве! — рече тя, сякаш да потули мисълта.

— Наздраве! — отвърна съпругът и докато отпиваше си спомни:

„Да… не ти е простил, че си жена. Той искал син, а си се родила ти. Като разбрал, отказал да те види… зарязал майка ти. След месеци, след увещания от двата рода, кандисал да ви прибере.

Склонил той… второто било момче…

Кадъната с дългото вретено си заслужила парите… Не посмяла майка ти да го роди… Ами ако и то се пръкнело момиче… непожелано, като теб?

И тъй… и двете, бял ден не сте видели…“

Той допи чашата и попита:

— Къде е детето?

— Остана на строежа с дядо си, да платят на работниците.

— А на нас, слугите, няма ли да ни се плаща?

— Ще ни се плаща… знаеш как — тя се огледа наоколо — това тук, вилата и всичко останало… за сина ни ще бъде…

— О, да — ехидно се засмя той — пренадяхме се… Кога ще бъде това бъдеще несъстоимо? Кога? Като умре ли?

Тя помоли с очи: „Защо не ме пожалиш, поне ти?“, после му каза:

— Може би… зловещо е, но е вярно… тогава… а може и някое добро дело да свършим.

— Междувременно, обаче ще сме на по 50–60 и ще ги ползваме я за бастунки, я за зъбни протези… и накрая ще ни погребат в дъбови ковчези с позлатени дръжки. Защо ме подлъга, защо ме доведе в тоя ад?

— Излъган ли се чувстваш?

— Измамен и похабен. Няколкото години тук са като вечност! Ти може да си свикнала, но аз не издържам!

— Да, знам… — отвърна му тя.

— А, знаеш ли… сега съм пийнал… и мога да го кажа, че изобщо, ама изобщо нямам желание да се любим!