Читать «Дърводелци» онлайн

Варлам Шаламов

Дърводелци

Денонощно имаше толкова гъста бяла мъгла, че на две крачки дори не можеше да се види човек. Впрочем не им се налагаше да ходят сами далеч. Малкото посоки — столът, болницата, портала — се налучкваха по кой знае как придобития инстинкт, подобен на чувството за посока, което имат животните и което при подходящи условия се събужда и у човека.

Не показваха термометъра на работниците, но от това нямаше и нужда — трябваше да излизат на работа независимо от студа навън. Освен това старите затворници почти съвсем точно определяха температурата без термометър: ако от студа има мъглица, значи е минус 40; ако при дишане издишваш въздуха шумно, но без затруднение — температурата е минус 45; ако дишането е шумно, но със задъхване — минус 50. При температура минус 55 градуса плюнката замръзва във въздуха. Плюнките ни замръзваха във въздуха вече две седмици.

Всяка сутрин Поташников се събуждаше с надеждата студът да е понамалял; от опита през миналата зима знаеше, че колкото и да е ниска температурата, за да се почувства топлина е важно да има рязка промяна, контраст. Ако студът спадне изведнъж макар и до минус 40–45 градуса, ден-два човек ще има чувството, че е топло, а за повече от два дни напред нямаше смисъл да се кроят планове.

Ала студът не намаляваше и Поташников разбираше, че няма да издържи. Закуската даваше сили най-много за един час работа, сетне идваше умората и студът го пронизваше до „мозъка на костите“ — този народен израз съвсем не беше метафора. Можеше само да размахва инструмента и да подскача от крак на крак, за да не замръзне до обяд. Топлото ядене — прословутата „чорба“ и двете лъжици каша — слабо възстановяваше силите, но все пак стопляше. И отново силите за работа стигаха за час, след което Поташников не знаеше какво желае — дали да се стопли, или просто да легне на острите ледени камъни и да умре. Все пак денят свършваше и след вечерята, когато пийнеше вода и хапнеше хляба, който нито един работник не ядеше в стола заедно със супата, а си го отнасяше в бараката, Поташников на часа лягаше да спи.

Спеше, естествено, на горните нарове — долу беше като в ледена изба и онези, чиито места бяха там, половината нощ стояха до печката, като се редуваха да я прегръщат — тя едва топлеше. Дървата все не стигаха — след работа трябваше да ги влачат четири километра и всички гледаха по някакъв начин да се измъкнат от това задължение. Горе беше по-топло, макар, разбира се, хората да спяха с дрехите, с които работеха — с шапки, ватенки, памуклийки и ватени панталони. Горе беше по-поносимо, но и там косите на човек замръзваха за възглавницата.

Поташников усещаше как силите му намаляват с всеки изминал ден. Той, мъж на тридесет години, вече с мъка се качваше на горните нарове, с мъка слизаше оттам. Вчера умря съседът му, просто умря, не се събуди, и никой не се заинтересува от какво е починал, сякаш причината беше само една, добре известна на всички. Дневалният се радваше, че това бе станало не вечерта, а призори — дажбата на умрелия оставаше за него. Всички разбираха това, а Поташников събра смелост и се приближи: „Отчупи ми една коричка“, след което последваха такива псувни, каквито може да се чуят само от човек, който е бил слаб, а сега е силен и знае, че може да ругае безнаказано. Само в извънредни ситуации слабият Може да псува силния, това е смелостта на отчаянието. Поташников замълча и се отдалечи.