Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 460

Не съм чувала тази история. А в гласа на Томилин звучи истинската мъка на човек, принуден да отстъпи пред несправедливостите.

— В новият, виртуален свят са нужни нови средства за борба с престъпността — каза неочаквано той. — Необикновени. Революционни. Даващи решително преимущество на силите на реда. Не сте ли съгласна с това, Карина?

А аз вече не зная с какво съм съгласна и с какво — не. Не, не лъгах Чингиз. Не харесвам средствата, които използва Томилин. Но целите му… целите му са благородни.

— Подготвихте ли отчета си, Карина? — интересува се Томилин, без да дочака отговор.

— Ще го направя довечера. Може ли още веднъж да проверя затворниците?

Томилин уморено притваря очи. Недокоснато кафе на масата, саксия с мушкато, фотографии… Изведнъж забелязвам, че това са снимки на възрастни мъж и жена. Явно са родителите на подполковника, а не жената и децата…

— Разбира се, Карина. Проверявайте каквото пожелаете, ще ви зачисля придружител…

Вече съм на вратата, когато подполковникът отново ме вика:

— Карина!

Обръщам се.

Пръстите на Томилин бавно мачкат мушкатото.

— Да предположим, че съм се презастраховал. Изплашил съм се за вас. Разбирате ли? Бандитите могат да са много обаятелни… за разлика от мен и вас. Но ние сме от едната страна на барикадата. Те — от другата. Това… не трябва да се забравя. Елате към два часа, става ли? Надявам се, че ще си промените мнението.

Пръстите му продължават да мачкат нещастното цвете, което не се е провинило в нищо. Освен в това, че при нас има традиция да кръщаваме оръжията с имена на цвета.

Не ми остава нищо друго, освен да кимна на подполковника.

Някога, щом разбра че смятам да постъпя в юридическия, татко ми каза… тогава не приех думите му на сериозно, замислих се доста по-късно. Не, баща ми не говореше за опасностите в работата на следователя или експерта. Той просто отбеляза, че докато защитаваш закона, е много лесно да го нарушиш. Именно за да го защитиш. И че служебният дълг и обикновеният човешки морал ще се борят в душата ми… докато единият не победи.

Не, отначало не повярвах…

Но най-отвратителното е разбирането, че вече няма никаква борба. Аз избрах. Чингиз и неговите приятели могат да са много убедителни. И дори са прави… от общочовешка гледна точка. Само че и Томилин е прав — не може да се бориш с престъпността във виртуалността със стари средства.

И още… нима аз самата не искам да стана дайвър? Да разбера, да видя… да сглобя пъзела си докрай…

Оставям пазача в килията на Антон Стеков и влизам във „Вътрешната Монголия“ на неуспелият борец за свобода. Напразно лежа в затвора, напразно приятелят ти е раздавал подкупи. Нищо няма да спрете. Дори снизходително няма да забележат бягствата ви…